ПЪРВА ГЛАВА
Докосвам с пръст брашното, което е изсипано на купчинка на масата. Старата дъбова маса, наследство от баба Калцино, излъскана до блясък след всичките години на всекидневна употреба. Брашното не е много. Не е и малко. Точно необходимото количество. Фино брашно, смляно от твърда пшеница в Маскали. Слагам щипка морска сол, точна мярка. Добавям пресни яйца и няколко жълтъка допълнително, достатъчни за количеството брашно, а също необходимото количество зехтин и много малко студена вода.
С пръстите си, смесвам течностите с брашното. Меся докато се получи кремообразна паста. Яйцата са малко лигави на пипане, но това е нормално. Продължавам да меся, използвайки долната част на дланите, правя плавни движения напред-назад.
Трябва да меся, докато ръцете ми не изтръпнат от болка и дребни капчици пот започнат да се спускат по гръбнака между лопатките чак до цепката на дупето. Това, разбира се, през зимата; през лятото потта се лее надолу по лицето и шията, намокря дрехите и пада на капки на масата и по каменния под.
Когато тестото е гладко и еластично, го намазвам с малко зехтин, завивам го с влажна кърпа и го оставям да почива, защото и то се е уморило. Докато чакам тестото да отпочине, мога да разгърна списание, за да видя най-новите модели за сезона или да погледам през прозореца как младата Мария флиртува с пощальона на уличния ъгъл отдолу. Да видя как Фредо кара велосипед или да зърна глутницата помияри, които бягат от кучето на ловеца. Или просто да понаблюдавам как животът минава край мен.
Тогава мога да започна да точа. Набрашнявам масата леко и разделям тестото на осем равни части. Вземам едното парче и започвам да точа. Движа точилката напред, отдалечавайки я от тялото си, но натискам равномерно, за да придам на тестото правоъгълна форма. Продължавам така, докато листът за паста не стане дълъг и тънък, приблизително колкото острието на нож. Като на този нож, който преряза гърлото на Бартоломео. Проникна в красивата му млада плът, както нож влиза в свинска мас.
Разрязвам листа на две по широчина и го провисвам на някакъв прът да изпръхне за пет минути. Повтарям същото с останалите парчета тесто, докато не се получат шестнайсет листа. После разрязвам внимателно по дължина всеки лист на най-тънките ивици, на които успея. Оставям и тях да изпръхнат на пръта за още пет минути. И ето, вече имам своите спагети, които ще хапнем на обяд с вкусен сос от узрели домати, босилек, лъскав патладжан и рикота, докато чиновниците, акробатите и касапите се прибират у дома за сиеста и за няколко кратки часа на неспокоен градски сън.
След убийството на Бартоломео правех паста денем и нощем. Оттеглях се в la Cucina, кухнята, както някои жени се оттеглят в метоха. Също като Паскуала Тредичи, след като нейният любим Роберто бил промушен до смърт от бик.
Винаги съм обичала храната, която приготвям — в тези мрачни дни тя бе тази, която ми носеше успокоение. Не се отказвах от моето самоналожено изгнание в кухнята дълго време. Потисках мъката си с готвене, готвене и все повече готвене.
По онова време все още живеех със семейството си във фермата в долината Алкантара под цитаделата на Кастильоне, в най-източната част на остров Сицилия, близо до склоновете на големия вулкан.
Долината на Алкантара е район, известен със своето плодородие. Маслините му са по-месести, портокалите му — по-сочни, а прасетата — по-дебели, отколкото във всеки друг район. Изобилието на нашата земя се въплъщава и в хората ни, които по правило са здрави, сърцати и силни.
Мъжествеността на нашите мъже и плодовитостта на жените ни също са забележителни — семействата тук обикновено са големи, а желанието за съвкупление е еднакво силно при хората и животните.
По странно стечение на обстоятелствата многоплодните раждания са толкова обичайни при жените на Алкантара, както и при свинете. Ние даваме живот на много близнаци, тризнаци и дори четиризнаци и еднаквите малки личица изпълват класните стаи на местното училище. Толкова сме свикнали да виждаме двойници на ратаите, слугините и козарите, че това не прави впечатление на никого, освен на чужденците. Тук обаче рядко се срещаха чужденци.
В нашите тучни долини казват, че огънят, който гори в слабините на жителите им, се разпалва от тлеещата планина, която се издига високо в небето. Тя разпростира обаянието си върху живота, който се заражда в нейната сянка, където в продължение на милиони години тя е изхвърляла своята собствена жизнена сила и е обливала щедро склоновете си с черна лава.