Бартоломео вече виждаше автобуса. Щеше да стигне навреме. Почти бе стигнал. Оставаше само да се качи в него, да напусне Кастильоне и да бъде в безопасност — на континента и оттам към Чикаго.
Вратите на автобуса се отвориха. Той се качи на стъпалата. Успя. В този момент баща му изплува от тъмното. Бартоломео нямаше време да реагира. Видя само стаения гняв в погледа му, проблясването на острието, преди очите му да се напълнят със заслепяващия приток на кръвта.
Тялото се отпусна на земята, кръвта бликаше от раната, оплиска каменната настилка на площада. Шофьорът на автобуса затвори вратите и потегли сякаш не е видял нищо.
ПРОЛЕТТА
ПЪРВА ГЛАВА
Беше април 1958 година. Ден на внезапна буря с тлъсти плющящи капки, които се плъзгаха по пътя си между врата и яката на дъждобрана.
Когато чадърите се надигнаха като цъфнали цветя, слънцето се показа и ни донесе радост. Гълъбите размахаха крила, почистиха се и загукаха; локвите лъщяха на тротоара; кучетата душеха прясно измитите следи. Розови пухкави облачета висяха от дърветата, вятърът духаше.
Горката измокрена Роза. Сякаш чадърът винаги се обръщаше наобратно. Да се носят пакети от пазара и чадър едновременно беше трудно. Продължавах да жонглирам. Не можех да се откажа от пресните яйца, не. Или от зеления карфиол, узрял, но още твърд. Нежната розова риба тон, увита в хартия, с копринена ципа, толкова нежна на допир.
Беше много важно да стигна до пазара рано, преди работа, докато все още всичко беше прясно, преди домакините да са опипали и обрали хубавата стока. Обичах да ходя на пазара всеки ден, да гледам цялото изобилие на природата, красиво подредено, за да мога избирам. Ароматът на пресния грах, ментата и босилека се смесваше с миризмата на суровото месо, окачено в месарницата, и ми напомняше за живота ми във фермата като малка.
Това мое удоволствие продължи само две години. Тогава започнаха продоволствените бунтове в града и войната между съперничещите си кланове на мафията спря доставките на прясна продукцията. Недостиг и ужасни опашки белязаха всекидневието ни и често изпадах в положение да се сдърпам със съперник за одран заек или за връзка моркови. Бяха наистина мрачни дни.
Камбаните на „Свети Доминик" удариха в девет без петнайсет. Трябваше да побързам. Не биваше да закъснявам. Не, нито веднъж не съм закъснявала. Не и през последните двайсет и пет години. Втурнах се напред. Ледена вода заля обувката ми. Щях да ходя с мокри чорапи цял ден.
Отворих вратата с мъка, докато стисках пакетите си, за да не ги изпусна. Затворих чадъра и го поставих в стойката при останалите му приятели, от които капеше вода.
— Buongiorno, Крочифисо — поздравих портиера, който четеше заглавията на „Il Giornale„: "МАФИЯТА — НОВО РАЗКРИТО ИЗНУДВАНЕ".
— Buongiorno, госпожице Роза. Какво време само!
— Si, Крочифисо. Пролет е.
Започнах работа върху счетоводните книги. Имаше толкова много работа за вършене. Почти веднага обаче ме прекъсна Костанца.
— Scuzi, съжалявам, госпожице Роза — извини се тя.
— Да?
— Има един чужденец на гишето, госпожице.
— Е, и?
— Иска да погледне ръкописите.
— Но днес е вторник, Костанца.
— Казах му го, госпожице. Но той е чужденец.
— Е, и? — попитах.
— Той настоява, госпожице. Не иска да ме чуе. Каза: „Искам да видя ръкописите сега."
— Много добре, Костанца. Ще се оправя с него — успокоих я. — Но трябва да изчака. Трябва първо да приключа работата си.
Продължих да въвеждам цифри в книгата докато безгрижната Костанца се изкачваше по витата стълба, която водеше от сутерена към горните етажи, поклащайки се на прекалено високите си токчета.
Час по-късно, когато събрах документите, счетоводните книги, линията, подострените моливи и гумата за триене, знаех, че ще трябва да обърна внимание на чужденеца. Никога не съм оставяла наполовина свършена работа.
ВТОРА ГЛАВА
Погледнах чужденеца в очите. Те бяха с цвета на океана край Таормина, по-тюркоазени отколкото сини, и искрящи като отражението на слънчевата светлина върху водата. Бяха най-немирните очи, които някога съм виждала. Още тогава знаех, че трябва да бъда внимателна.
Помня, че имаше тънки мустачки, покриващи горната му устна; когато заговори, се показаха лоши зъби. Носът му беше голям, косата му тънка, кафява и късо подстригана. Представих си копринената свежест на неговата коса нежно да се плъзга по очертанията на голата ми плът, по дължината на гръбнака ми, в долината между гърдите ми. Възможно ли беше това да е предчувствие? Потръпнах.