След като си легнах, се опитах да се върна в съня, но въпреки усилията ми, той си беше отишъл.
ТРЕТА ГЛАВА
На следващия ден отново бях на работа в мазето. След трескавата нощ, която прекарах, за първи път от двайсет и пет години не бях щастлива, а недоволството ми нарастваше от срама, че никога повече няма да съм в състояние да погледна съседите си в очите.
От моите мрачни мисли ме събуди Костанца, която ме повика до рецепцията. Англичанина се беше върнал, този път снабден с разрешително.
Когато привърших задълженията си с каталога, приближих гишето, на което Англичанина се беше подпрял и флиртуваше демонстративно с Костанца и с другите въздухарки, които директорът бе сметнал за подходящи да назначи, въпреки възражението ми за тяхната пригодност да работят в библиотеката.
Когато очите му се обърнаха към мен, пламнах в най-тъмния нюанс на червеното, уплашена, че може да прочете в очите ми сънищата ми от предната нощ. Което, сигурна съм, в по-голяма или по-малка степен, той можеше да направи само с един поглед.
Знаеше, че не съм била в състояние да спра да мисля за него. Сигурен бе. Точно така го беше планирал.
— Добро утро, госпожице — каза той, като посегна към ръката ми и целуна вътрешната страна на китката ми. Мустаците му погъделичкаха меката ми кожа. Изчервих се отново и обърнах ръката си. Англичанина задържа един от пръстите ми, като продължаваше да го гали, докато говореше.
— Госпожице, имам разрешително — каза той и го извади със замах от вътрешния си джоб.
Проверих го.
— Видях, господине — върнах му го.
— Сега всичко наред ли е? — попита той.
— Изглежда е така.
— Водете ме, госпожице, водете ме до вашето мазе, където се криете от света. Заведете ме в бърлогата си при вашите ценни ръкописи.
— Опасявам се, господине, че това е невъзможно.
— Невъзможно?
— Невъзможно.
— Не, това не може да бъде. Защо е невъзможно?
— Невъзможно е, господине, защото днес е сряда.
— Е, и?
— Ръкописите могат да се гледат само в понеделник.
— Не мога да повярвам, аз съм прочут готвач и автор на книги. Пиша много важен труд. Искам да видя ръкописите. Казахте ми, че се изисква разрешение. Надлежно получих разрешение. След това ми казвате, че мога да разгледам ръкописите само в понеделник. Днес е сряда. Трябва да клатя краката си до понеделник. Това са цели пет загубени дни. Пропилени, заради вашата дребнава бюрокрация. Това е твърде много. Твърде, твърде много.
— Такива са правилата, господине — отсякох аз и понечих да си тръгна.
— Госпожице, госпожице — Англичанина омекна. Театралната му ярост утихна веднага, тъй като осъзна, че тя няма да окаже въздействие върху мен. Вместо това се подготви да използва друга тактика.
— Нека бъдем приятели, а? — предложи той. — Нека си сътрудничим един на друг — гледаше ме право в очите, — нека си помогнем един друг, какво ще кажете? — промъкна се много близо до мен.
— Понеделник, господине, елате пак в понеделник.
— О, госпожице — въздъхна Англичанина сразен, тъй като аз си тръгнах. — Докарахте ме до умопомрачение, вие сте изкусителна жена.
Сърцето ми щеше да се пръсне докато се оттеглях. Едва запазвах самообладание. Не биваше да му позволявам да види, че ме е заинтригувал, съзнавах това. Нямах представа обаче, че може аз да съм го развълнувала. Нямах представа за болезнената ерекция, която в този момент опъваше панталона му в резултат на нашия разговор. Със сигурност не бях негов тип. Лесната малка разпътница на рецепцията вероятно му допадаше повече.
Но, както каза той доста по-късно, у мен имало нещо. Смятал, че съм истинска жена, смела и страстна, жена, която се беше скрила от себе си, но жена, която, веднъж освободила се от самоналожено изгнание, ще го завладее с неподправената жизненост от завръщането си към живота.
Едва стигнах до преддверието на тоалетната, преди краката ми да се огънат под мен и да се отпусна в разпадащия се диван, дарен преди много години от съпругата на директора.
Във внезапен пристъп на фантазия се видях приведена над облегалката на същия този диван, а Англичанина ме обладаваше отзад. Представях си краткия великолепен момент на проникване и простенах гласно. После усетих многократните му тласъци, всеки по-дълбок и по-яростен от предишния, изследващ най-съкровените ми дълбини, и сякаш чувах шляпането на бедрата му по дупето ми, преди да стигнем в перфектен унисон кресчендото на сладостните оргазми.
След известно време Костанца ме откри възседнала облегалката на дивана. Трябва да съм припаднала. Нямах време за закуска. Ниска кръвна захар, това беше всичко. Разбира се, никой не ми повярва. Костанца беше убедена, че не са ми повярвали.