Дебелият господин Пласидо от горния етаж, щеше да изтръгне дръжката на вратата от силното си желание да използва тоалетната.
— Колко дълго ще стоите там? — извика той. Не му обърнах внимание. Когато бях съвсем готова, излязох от банята, добре завита с хавлиения си халат, а след мен се носеше ароматен облак, който накара господин Пласидо да киха, докато бързаше по коридора към банята.
После отново се мотах в кухнята, разбърквах супата, която бълбукаше весело на малката печка. Като че ли и супата се радваше за мен тази сутрин. Самият въздух беше заразен с чувство на възбуда.
Облякох се елегантно: в розов костюм, който бях направила специално в чест на посещението на кмета в библиотеката през пролетта на 1955 година. Получих комплимент от всички. Дори от директора. А той не награждаваше персонала с ненужни сиропирани думи. Най-малко пък мен. Да, ефектът беше доста приятен. Розовото несъмнено придава приятен блясък на кожата. Разбира се, не бях забравила новия корсет — издължи фигурата ми, точно както продавачката каза, че ще стане.
Разбърках супата отново. Важно е да не се допуска зърната да полепнат на дъното и да загорят.
Сресах косата си; изглеждаше добре с новата боя.
Планирах да се разделя с моите малки боти с кант от пухкава кожа. Ще нося хубавите си обувки, които са почти нови. Отиваха много на розовия костюм. Приличах по-скоро на делова дама, отколкото на библиотекарка. Господин Риволи се възхищаваше на външния ми вид в огледалото. Забелязах отражението му и затръшнах капаците на прозорците. Воайор.
Най-сетне бобените зърна бяха омекнали и можех да ги смачкам с лъжицата като ги притискам към стените на гърнето. Гребнах една лъжица, духнах внимателно и опитах.
— Не изгаряй езика си, Роза. Внимавай да не капнеш върху костюма — казах си.
Още малко сол. Щедра щипка черен пипер. Зехтин на око. Вкусно. От това ще стане най-питателният обяд, сервиран с едно или две парчета ръчен хляб и може би малко овче сирене. Вече бях почти готова.
Само малко червило. Ето. Великолепно. И сега старомодният шлифер, за да покрие всичко.
ШЕСТА ГЛАВА
Денят беше идеален. Розовите пухчета по дърветата на улица „Рома" бяха в същия цвят като костюма ми. Поклащаха се от бриза и разпръскваха милион листенца във въздуха. Някои пърхаха в лицето ми и се оплитаха в косата ми, придавайки ми вид на булка.
Когато най-сетне се заизкачвах по стълбите на библиотеката, треперех цялата. Сякаш животът ми дотук е бил посветен на подготовката за този ден.
Портиерът Крочифисо подсвирна от възхищение, когато влязох. В преддверието на тоалетната изведнъж се притесних от натруфения си вид и не ми се искаше да свалям шлифера. Свалих го. После пак го облякох. След това пак го свалих. Това беше глупаво. Не можех да седя с шлифер през целия ден. Не можех и да се върна у дома, за да се преоблека. Трябваше да направя най-доброто и да се опитам да изглеждам естествено и нормално безразлична, уверена в хубавите си дрехи.
Ах, как се смя Костанца, когато ме видя да се крия зад щанда в мазето!
— Моя, госпожице Фиоре, изглеждате прекрасно днес. Виждам че сте си сложила малко червило. И този розов костюм. Толкова красива. Има ли някакъв повод? Очаквате ли някой по-специален да влезе? Мъж, може би? Чужденец? Онзи, който иска да разгледа ръкописите?
Тя се отдалечи, поклащайки се докато се смееше престорено, да достави удоволствие на другите момичета и да привлече вниманието им върху това, което тя наричаше „новия облик" на госпожица Фиоре.
Заключих се в служебната тоалетна и се заоглеждах дълго в огледалото. Изглеждах нелепо. Моето дебело, глупаво, гримирано лице се беше втренчило в мен от другата страна на огледалото.
— Ти си глупачка — казах си с изгарящи от сълзи очи. — Изглеждаш нелепо. Погледни се. Приличаш на ученичка. На твоята възраст. Наистина им даде повод да се смеят.
Отпуснах се на седалката и дадох воля на сълзите си.
Почукване на вратата прекъсна самообвиненията ми.
— Ох, госпожице — обади се глас, който веднага познах. — Там ли сте? Казаха ми, че може да сте тук. Ще излезете ли да ми покажете ръкописите? Понеделник е. Имам разрешение. Излезте, госпожице. Моля, излезте.
Избърсах очите си и пощипнах бузите си, за да им придам цвета, който моето унижение бе заличило.
— Идвам, господине, дайте ми, моля, само няколко минути.
Тогава видях дръжката да се завърта. За щастие не бях забравила да заключа вратата.
— Госпожице — прошепна силно през процепа, — Знам, че сте там. Излезте. Елате и ме вземете… Знам, че искате — добави той след кратка пауза.