— Господине, работното време свърши. Ако не побързаме, ще бъдем заключени за цяла нощ.
— Това няма да е толкова лошо, госпожице, нали? — прошепна той в ухото ми.
— Господине, моля, трябва да вървя — казах аз и се освободих.
— Много добре, госпожице Независимост.
Англичанина се отдръпна галантно и с елегантен жест на аристократичната си ръка ме пропусна пред себе си нагоре по витата стълба. Бях стигнала по средата, преди да разбера, че той стои точно отдолу и гледа под полата ми. Опитах се да загърна краката си, така че да не види нищо, но истината е, че вече беше видял всичко. Той се усмихна широко на моето притеснение.
Докато вървяхме през фоайето, си давах сметка, че трябва скоро да заговоря или ще съжалявам цял живот. Трябва да съм смела и да говоря открито. Не можех да изпусна този момент да мине край мен, трябваше да го грабна. Знаех, че съм стигнала до повратен момент в живота си, и следващите няколко секунди ще бъдат от решаващо значение.
— Ако наистина искате да опознаете нашата храна, няма да я намерите в книгите, господине — казах много бързо, сякаш се страхувах смелостта да не ме напусне в последния момент.
— Така ли? — Англичанина разчете сигнала.
— Вие, хм, имате нужда някой да ви покаже — погледнах го категорично, докато се изчервявах като домат.
— Искате да кажете, че готвите, така ли, госпожице? — попита той, очите му просветнаха от внезапно пламналия в тях огън.
— Да, господине — потвърдих, — аз готвя.
— Ама, разбира се — тупна се той по челото с малката си ръка в жест на внезапно и пълно осъзнаване. — Разбира се, сега всичко си идва на мястото. Естествено е, че умеете да готвите, госпожице. Как не се сетих още в началото? От момента, когато за първи път моите очи попаднаха върху вас и привлякохте душата ми като глътка въздух.
Докато казваше това, Англичанина скръсти малките си ръце в превзет жест върху корема си, където очевидно се намираше душата му.
— Научете ме, госпожице — въздъхна той. — Научете ме на всичко. Аз ще бъда ваш питомец, ваш ученик, ваш роб.
Свали едната си ръка от корема и я сложи на пищния ми бюст. Изстенах.
— Научете ме. Ох, научете ме, госпожице, кажете, че ще ме научите.
Не бях в състояние да кажа и дума. Гласните ми струни, а и не само те, като че ли се бяха парализирали. Вече изпитвах съмнения. Чувствах се като начинаещ плувец в много дълбока вода. Все пак бях проговорила, нямаше връщане назад.
— Тчургх — избълбуках в отговор.
— Тчург…? — повтори Англичанина. Това беше нова дума за него.
— Съжалявам, госпожице, какво е тчуууургх?
— Простете ми, господине — възвърнах гласа си най-сетне, — Нещо ми дразни гърлото. Ще направя каквото мога, за да ви помогна.
— Госпожице, можете да ме направите най-щастливия сред мъжете — увери ме той, докато се покланяше и в същото време криеше леката си усмивка.
Докато бързах към къщи през смрачаващите се улици, сърцето ми пърхаше, имах чувството, че някой ме преследва. Продължих да поглеждам през рамо на всеки няколко крачки, но не зървах никого. Предполагам, че просто се чувствах неспокойна. Дали не бях стигнала твърде далеч с думите си? Почти се шокирах: това като че ли е някой друг, някоя смела и безстрашна жена, а не аз.
Прекарах още една безсънна нощ в апартамента си и в ранните утринни часове се промъкнах отново в малката кухня, за да приготвя огромна торта с рикота. Имах нужда от сладкиш с извара: единственото нещо, способно да ми даде онова успокоение на душата, което жадувах.
Не избързах ли доста като предложих на Англичанина да му давам уроци? Зададох си въпроса, докато стривах зелени бадеми. Силната ми китка бързо превърна бадемите на прах. Само, ако можех да смеля толкова лесно и моите притеснения.
Разбих рикота, жълтъци, мед, захар, лимонов сок и ги добавих при бадемите. Разбивах, разбивах и разбивах сместа, докато се появи пот на челото ми и тялото ми започна да излъчва топлина. Дори и тогава не спрях да разбивам. Приветствах изтощението, което започна да се промъква у мен — чувствах лечебната сила на готвенето.
Наистина не знаех нищо за Англичанина. Нищо. Освен, че всичко у него вещаеше опасност за неопитна жена като мен. Страхувах се от него, но все още не можех да понеса мисълта, че няма да го видя отново. Винаги си мислех за него, представяйки си следващата ни среща. Забавлявах се с всевъзможните сценарии.
Разбих белтъка с тел за разбиване на яйца за няколко секунди. Струваше ми се, че бях постъпила правилно като говорих с него. Знаех как щях да се мразя, ако бях оставила момента да ми се изплъзне. Знаех колко нещастна и глупава щях да се чувствам в своята безпомощност и все пак сътресението вътре в мен беше почти толкова лошо. Неспокойни пеперуди запърхаха в стомаха ми, колкото и да се опитвах да ги успокоя.