ВТОРА ГЛАВА
Нека започнем отначало, името ми е Роза Фиоре. Аз съм от семейство Фиоре, древна фамилия, която живее тук, в Сицилия, както се говори, от времето на древните гърци.
Семейството ми се състои от родителите ми, майка и татко Фиоре и, до осмата ми година, от моите шестима по-големи братя: Луиджи, Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепе и Салваторе. Когато бях на осем, се появиха по-малките ми братя, сиамските близнаци, Гуера и Паче.
Семейството ми, предполагам, беше типично сицилианско семейство — голямо и шумно.
Майка ми, Изабела Фиоре, беше дребна, но страховита жена, която управляваше fattoria, фермата, като ангела на отмъщението, който гледа от фриза пред базиликата „Свети Петър" във Ватикана. Всички се страхуваха от нея. Според татко черните й очи можеха да плюят отрова като змия, въпреки че не съм ги виждала никога да го правят.
Баща ми беше много едър и груб и се страхуваше от мама.
Милият татко. Никога не съм го виждала без неговата шапка с козирка и наушници дори на закрито. Даже се къпеше с нея, въпреки че, трябва да призная, къпеше се рядко. Дори си лягаше с нея, за да е готов в случай на пожар през нощта или, по-вероятно, при изригване на вулкана. Татко носеше също синапена лапа отзад на врата си през целия си съзнателен живот, за да скрива гноясващия цирей, който така и никога не излекува.
Когато бях на дванайсет, татко изчезна. Но, чакайте, избързвам.
Мама и татко никога не си бяха казвали и дума един на друг, поне аз не ги бях чувала. Те поддържаха измамна дистанция помежду си, докато в същото време едва сдържаха непреодолимото желание за удоволствието, което носеше плътта на другия. Това желание беше толкова силно, че можеха да бъдат открити често със страстновплетени тела в плевника, обора или на полето. Разбрах какво правят чак, когато пораснах. Дотогава бях невинна като чучулига, както мама очакваше от мен. Затова в безбройните случаи, в които се натъквах на родителите си, докато се чукаха като обезумели, не разбирах какво точно правят.
След като гладният дракон, който живееше в слабините й, биваше задоволен, макар и за кратко, мама оправяше полата си. Отправяше към татко поглед, изпълнен с пълно презрение, който неизменно го парализираше и ускоряваше смъртта на вече увисналия му член. После мама се връщаше към безкрайните си задължения на фермерска съпруга.
От този щастлив съюз, когато бях на осем години, се родиха моите братя близнаци, Гуера и Паче.
В нощта на тяхното раждане над долината бе увиснала ярко светеща луна и местните хора се бяха събрали под светлината й извън фермата. Бяха дошли заради слуховете за неестествено раждане в дома на Фиоре. То пък бе възвестено тази сутрин от съседната ферма, където се роди прасе с две опашки, сигурен знак, че природното равновесие е нарушено.
Вярно е, че през последните седмици коремът на мама така се поду, че дори кобилата за разплод в долната конюшня я гледаше със съжаление. Със сигурност носеше повече от едно дете; може би дори повече от две, въпреки че, разбира се, това не бе необичайно за нашата долина.
Тълпата чакаше неспокойно новината, предаваше си от ръка на ръка шише grappa, грапа[2], за да се пази от студа. Хората духаха на студените си пръсти, за да ги сгреят, а наоколо се носеха кръгчета пара. В далечината вулканът боботеше своето проклятие. Говореше се, че Изабела Фиоре ще роди чудовище.
Някои от най-набожните стискаха броеници и трескаво шептяха молитви, а други палеха факли, за да се пазят от злите духове.
Заедно с братята и сестрите ми бяхме затворени в кухнята и ни бе казано да играем пред огнището. Знаехме, че се случва нещо странно, но не ни дадоха възможност да разберем какво е то. Интересно е как децата усещаме инстинктивно какво ни е позволено да питаме и какво се предполага, че не можем да споменаваме. Момчетата седяха и играеха покер и от време на време се биеха, а аз приготвях за печене една партида меденки, за да успокоявам осемгодишните си нерви.
Изведнъж, докато разбърквах орехите в кипящия мед, пронизващ вик отекна в нощния въздух. Беше последван от още един и от още един. Огледахме се, обзети от страх.
Отвън някои от селяните бяха принудени да запушат ушите си, толкова силен бе звукът и толкова жални бяха виковете.
Те продължаваха. Всички меденки бяха изпечени и изядени и ние бяхме заспали, озарявани от огъня, когато един много по-силен вик от предишните разкъса тишината. Викът ме събуди внезапно, паднах от малкия си стол на пода. Погледнах през цепнатината на вратата към тълпата, събрала се в двора, и видях съгражданите да се прекръстват едновременно.