— Госпожице, трябва да ви имам — прошепна той в косата ми, точно над ухото. — Ние трябва да правим любов сега, в този момент. Трябва да ви имам. Не мога да приема отказ.
— Господине, наистина, не мога — заекнах, дишайки тежко.
— Какво искате да кажете, с това, че не можете? — избухна той, след като накрая изгуби самообладание и заговори с истински гняв. — Толкова ме развълнувахте, така ме възбудихте, че се чувствам сякаш ще избухна, а после отблъсквате естествения изблик на моите чувства. Вие ме отхвърлихте. Какво мислите, че правите? Не се преструвайте, че не знаете. Напълно сте наясно с това, което правите с мен. Възбуждате ме, възбуждате ме отвъд точката, от която няма връщане назад. Какво съм аз, за да си играете така с мен? Ние не сме ученици. Ако ми откажете сега, веднага ще изляза от тук и ще намеря проститутка, върху която да излея разочарованието си, а вие, госпожице, няма да ме видите никога повече.
— Моля, не толкова високо, господине, умолявам ви. Ще ни чуят…
— Не ми пука кой ще чуе.
— Господине, господине, моля ви. Не тук, не мога да го направя тук. Ние сме заобиколени от хора, ще ни видят. Погледнете…
Посочих през прозореца. Наистина господин Риволи, банковият служител, беше залепнал за прозореца на отсрещната страна на улицата, панталоните му бяха около глезените и той мастурбираше с глупава усмивка на лицето.
— Какво, бе, воайор такъв? — разкрещя се Англичанина сякаш искаше да счупи прозореца с юмрук. Господин Риволи офейка далеч от прозореца, показвайки голото си дупе. За малко да се спъне в панталоните си, преди да изчезне от хоризонта.
— Какво е това място? Пълно е с луди хора. Как можете да живеете на такова място? Така, вие казахте, че няма да го направите тук. Много добре, госпожице, къде ще можете да го направите?
— Не знам, господине. Просто не мога да го направя тук. Чувствам се толкова притеснена тук.
— Много добре, госпожице, ще отидем в моята вила. Но ако стигнем до там и отново ми откажете, ще полудея.
Хвана ме за ръката и ме издърпа от апартамента. Дори нямах време, за да си взема чанта или пуловер. Докато отваряше вратата той почти събори навелата се баба Фрола, която очевидно надничаше през ключалката.
— Видяхте ли нещо интересно, госпожо? — попита той, когато връхлетяхме върху нея.
— Е, наистина, грубостта на… — обърна се тя към кучето си в опразнения коридор.
ТРЕТА ГЛАВА
Англичанина ме покани във вила на улица „Белмонте", в района на Аквасанта, на север от града, разположена на скала с изглед към пристанището.
След като излязохме от апартамента ми, се качихме на файтон, който чакаше отвън до катедралата. Знаех, че съм прекрачила границата, от която няма връщане. Знаех, че трябва да му се отдам. И нещо любопитно — разбрах за първи път, че искам да го направя.
Докато напускахме града, се оставих да усетя тръпката от този решителен момент без чувство за вина. Бях хвърлила оковите, които носех толкова дълго време. Бяха започнали да се разхлабват още след първата ми среща с Англичанина. Наистина ли беше изминала само седмица? Не беше ли време да се освободя от усмирителната риза на общоприетия морал? Какво бях направила с живота си за последните двадесет и пет години? Защо да не поживея малко и ако не сега, тогава кога? Какво имам да губя?
Ето го човекът, който ме желаеше. За целия ми досегашен живот имаше само още един — Бартоломео. Но тогава аз бях почти дете и онова лято беше преди цяла вечност.
Когато му дойде времето, реших аз, не само ще му се отдам без резерви, но ще се протегна да го вземе за себе си. Каква промяна бе настъпила у библиотекарката!
Пристигнахме във вилата. Ръката на Англичанина държеше моята, беше гореща и потна. Може би защото също беше неспокоен?
Когато алеята се отклони от пътя, в далечината се появи къщата, изправена срещу искрящото море. Беше красива — много бяла на слънцето, заобиколена от магическа градина с палми, лимони и лилии.
— Прекрасна е. Ваша ли е?
— Не, на мой приятел. Позволява ми да идвам тук. Той никога не я ползва.
Файтонът ни остави до стълбите и потегли обратно. Докато се смаляваше в далечината, изведнъж се почувствах уязвима, осъзнавайки, че никой не знае къде съм. Но, разбира се, файтонджията знаеше. Той бе един от клиентите на баба Фрола и щеше да й докладва сутринта, когато отиде да си купи прошуто.