Реших да приключвам с работата. Крочифисо ще провери дали всичко е наред. Бях подредила рафтовете: остана само една купчина книги за момичетата сутринта. Почти тичах надолу по огромното стълбище, което вървеше по протежение на каменните стени на централното фоайе. Никога преди не се бях чувствала така странно в библиотеката. Въпреки че си придавах уверен вид, всъщност бях много неспокойна.
Чувах гласа на спортния коментатор, който се извиси развълнувано, тъй като един от отборите вкара гол. Беше успокояващо да чуя шума на обичайния живот около себе си.
— Лека нощ, Крочифисо — подвикнах, когато се отправих към вратата. — Свърших малко по-рано.
Не последва никакъв отговор.
— Лека нощ! — извиках по-силно, като мислех, че той не ме чува заради високия звук от транзистора.
Приближих се към малката будка, но за моя изненада помещението беше празно. Почаках няколко минути, реших, че е отишъл в стаята за почивка, но Крочифисо не се появи. Това беше странно: обикновено не започваше да обикаля сградата толкова рано.
Имах чувството, че не мога да си тръгна, без да говоря с него, затова продължих да чакам. Изминаха десет минути. Изключих транзистора и наострих уши, очаквайки да чуя стъпките му да отекват в коридорите. Не се чуваше никакъв шум, само равномерното тиктакане на големия часовник, подобно на ударите на гигантско сърце. Какво трябваше да направя?
Не позволявах страха, който се надигаше в мен, да ме завладее, но знаех, че нещо не е наред. Тази вечер нещо се случваше в библиотеката. Топлото и мило усещане за величествена стара сграда някак се беше изпарило. По време на двайсет и пет годишната си работа тук никога не съм изпитвала страх. В този момент обаче тръпки полазиха тялото ми като вода от леден душ. Не можех да се отърся от тях.
Вървях по коридорите на приземния етаж и виках Крочифисо. Стъпките ми отекваха зловещо по плочите. Въздухът стана плътен. Нямаше и следа от портиера. Намерих отворена една от противопожарните врати към задната алея. Това не беше нормално. Алеята беше тъмна, беше почти девет часа. Имаше ли някой там? Надникнах в тъмнината, но не видях нищо. Обичайните за нощния Палермо звуци се чуваха неестествено далеч. Дали някой не беше влязъл вътре? Може би Крочифисо е в опасност. Може би, докато си бях губила време той е водил кървава борба с нарушител.
Изтичах обратно до стаята му. Щях да използвам телефона, за да се обадя в полицията. Да, разбира се, това е, което трябваше да направя. Взех телефонната слушалка, но нямаше никакъв сигнал: телефонните линии бяха изключени. Усетих кълбо от страх да се вихри в стомаха ми. Исках да помогна на Крочифисо. Къде беше той? Завтекох се по стълбите към горните етажи и бързо огледах стаите и коридорите. Нямаше и следа от нещо смущаващо или необичайно.
Мазето. Мисълта за мазето ме връхлетя внезапно. Трябваше да отида там. Той би трябвало да е в мазето. Във филмите ужасите винаги се случват в мазетата.
Плъзнах се надолу по витата стълба. Почти не усещах краката си, които инстинктивно не искаха да ме отведат напред. Светлините бяха изключени. Познавах мазето толкова добре, така че бързо намерих ключа за осветлението. Само силно учестено дишане нарушаваше тишината. Дадох си сметка, че е моето. Когато лампите светнаха изпитах страх от това, което ще видя.
— Крочифисо — извиках. — Тук ли сте? Добре ли сте? Отговорете ми.
Изглежда отново инстинктът ме поведе към раздела с най-старите книги. Ценните екземпляри се съхраняваха в специални витрини, покрити със стъкло, за да бъдат защитени страниците от прах и мазни пръсти.
Краката ме отведоха до една от витрините. От разстояние виждах, че стъклото е счупено. Осъзнах, че бузите ми са мокри. Плачех. Нещо не беше наред със стъклената витрина. Имаше нещо, което не би трябвало да е там. Потърках очите си, за да изтрия сълзите, които замъгляваха погледа ми. Имаше нещо там. Приличаше на човешка фигура. Тяло. Нечие тяло. Тялото на Крочифисо. Веднага разбрах, че той е мъртъв. Всеки, който някога е виждал мъртво тяло ще се съгласи, че то има вид, който не може да се сбърка. Витрината се беше превърнала в стъклен ковчег. Погледнах надолу към лицето му, лицето на Крочифисо. Докоснах с пръсти стъклото върху лицето му. Сълзите ми закапаха върху него.
СЕДМА ГЛАВА
Тялото беше отстранено от стъклената витрина и откарано с линейка в моргата. Острието на ножа беше прерязало сърцето на Крочифисо. В резултат, ценните книги бяха изцапани с кръв и аз не можах да ги почистя.
Мислех, че полицията ще иска да ми задава много въпроси, но за моя изненада те нямаха интерес към мен и третираха моите опити да обясня малкото, което знаех, като досада. Никой от униформените не искаше да ме чуе. И накрая, с чувство на неудовлетвореност, се приближих към един от мъжете, който имаше вид на началник на другите. Бях сигурна, че съм виждала лицето му някъде преди, но не можех да си спомня къде.