ОСМА ГЛАВА
Всички в библиотеката се чувстваха ужасно след смъртта на Крочифисо. Като че ли дори сградата беше шокирана от това, на което беше станала свидетел.
Редовните читатели скърбяха дълбоко. Мнозина от тях познаваха Крочифисо откакто той беше започнал да работи в библиотеката, веднага след военната си служба, в края на двайсетте години. Танцували бяха на сватбата му, бяха кръщавали децата му. Сега те бяха тези, които щяха да го съпроводят до мястото за вечен покой. Старците седяха и разговаряха в продължение на часове, опитваха се да проумеят. Те задаваха един и същ въпрос: защо, защо, защо?
Библиотекарките не престанаха да плачат целия ден. Никаква работа не беше свършена, тъй като те прекараха цялото време сгушени една в друга и се успокояваха взаимно. Егоистката Костанца получи странни припадъци, които биха могли да се излекуват само с много дълго лежане на дивана в кабинета на директора. Скоро хаосът си проправи път към рафтовете — книгите бяха прибрани на най-неподходящите места, каталожните картони бяха изчезнали. Трябваше да работя допълнителни часове, за да оправя нещата.
Имаше още три дни до завръщането на Англичанина, броях часовете. Жадувах да се оставя да ме държи в ръцете си толкова плътно, колкото можеше. Само така болката можеше да изчезне.
Погребението предстоеше. Присъства цялото библиотечно общество. Отидохме до малката черква „Света Мария Спасителката", близо до ботаническата градина, заедно в редица, водени от директора.
Госпожа Роси, съпругата на Крочифисо, трябваше да бъде поддържана от своите съседи. Седемте деца бяха подредени в низходящ ред по височина до ковчега, който бе платен с дарителски средства. Въпреки че не беше разточително, направихме всичко възможно, за да осигурим почтено изпращане на Крочифисо. Бях изненадана да видя полицейския началник и един от колегите му да обикалят около портите на гробището. Познавах този човек отнякъде, но откъде?
След това се върнахме в едностайния апартамент на Роси на улица „Роко Пири". Бях приготвила малко храна за опечалените — питка, консервирана шунка и бисквити с мед. Децата се нахвърлиха на храната, изглежда майка им беше забравила да ги храни след трагедията. Тя седеше в ъгъла в пълно отчаяние, което се четеше в очите й. Никой не можеше да привлече вниманието й, дори и децата, които напразно я дърпаха за полите. Библиотекарките вдигаха такава врява с риданията си, че директорът трябваше да ги изпрати до една по домовете им.
След погребението, всички положихме усилия да се върнем поне привидно в някакво нормално състояние. Директорът се срещна с персонала и каза на библиотекарките, че макар всички да сме объркани от смъртта на Крочифисо и случилото се, не можем да позволим работата ни да страда и стандартът на обслужване на читателите да пада. В работата можем да намерим нашето спасение и като изпълняваме задълженията си, почитаме паметта на Крочифисо.
Директорът също така използва възможността да представи новия портиер, едноокия Реституто Раймондо, когото трябвало да приветстваме сърдечно сред нас.
Реституто Раймондо се поклони. Личеше отчаянието му, че е бил принуден да поеме работата на убития.
Най-накрая в петък и Англичанина се върна. Толкова жадувах за утеха, че почти усещах полъха от неговото тяло. С ридания му разказах за събитията от последните няколко дни. Той ме държеше здраво и ме остави да плача докато се успокоя.
— Всичко е наред, голямо момиче — каза той, като ме люлееше напред-назад. — Върнах се. Всичко ще бъде наред.
— Наистина? — попитах аз невярващо, очите ми бяха пълни със сълзи.
— Да, наистина.
Душата ми жадуваше да чуе точно това.
Тази нощ Англичанина беше толкова нежен докато се любехме, че за първи път разбрах колко утешаващ може да е сексът за уморения и неспокоен ум. Досега бях намирала утеха само с работата си в кухнята.
След това, докато ме беше прегърнал, попитах за каква работа го бяха потърсили.
— Роза, не ме питай. По-добре е да не знаеш.
— По-добре за кого? Това не е добре за мен. Не ми е приятно, че не знам нищо за теб.
— Но Роза, ти знаеш всичко за мен. Всичко, което е важно да се знае. Останалото е незначително. Не е важно. Това, което имаме между нас, е всичко.
— Но какво имаме ние? Не съм сигурна. И това ме плаши понякога.
— Имаме се един друг, разбира се. Нещо ужасно се е случило, знам. Съжалявам, че не бях тук, за да ти помогна. Но не започвай да се тормозиш за всичко останало. Не търси неща, за които да се притесняваш. Роза, аз те обичам.