— Наистина ли?
— Разбира се. Не виждаш ли?
— Не бях сигурна.
— Е, аз те обичам. А, ти, обичаш ли ме?
— Трудно е да обичаш някого, за когото не знаеш нищо. Защо пътува?
— Не мога да ти кажа. Все още не. За твоя собствена безопасност. Но когато свърши, обещавам да ти кажа всичко. И тогава ще видим дали ме обичаш или не.
— Какво ще свърши?
— Не мога да ти кажа. Не ме карай да те лъжа. Моля, не ми задавай повече въпроси. Просто ми се довери. Вярваш ми, нали?
— Да, вярвам ти — отвърнах аз, макар че не бях съвсем убедена в думите си.
Англичанина скоро заспа сладък дълбок сън, докато аз все още бях будна и мислех. Неохотно трябваше да приема тази загадка, поне засега. Не мина много време, когато научих, че мъжът, който бе убил Крочифисо, всъщност е търсел Англичанина.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Беше една от онези идеални вечери в края на лятото. Дълго време огромното червено слънце беше кацнало на ръба на океана преди в един миг да изчезне от хоризонта. Беше от онези вечери, които остават горещи дори и след като слънцето е залязло и всички обекти наоколо запазват розовия отблясък, поглъщан през деня от слънчевите лъчи.
Скитах боса в градините на вилата на Англичанина в Аквасанта. Бях изпълнена с радост, всепоглъщащо чувство на изключително удоволствие, което се сгуши вътре в мен, изпълвайки ме цялата.
Вътре в къщата Англичанина приготвяше вечеря. Тази вечер той щеше да сготви за мен; приготвяше се цял ден и не ми позволи да вляза в кухнята. Обичам изненадите и очаквах нашата вечеря с дълбоко вълнение. Знаех, че този човек не беше в състояние да ме разочарова, както и, че той никога не постъпваше според очакванията. Ако бях научила нещо за него през последните няколко седмици, това бе, че той винаги е напълно непредвидим.
О, какво лято имахме само. Сякаш целият ми живот е бил подготовка за този момент. Как се бях променила през последните няколко седмици. От мрачна неомъжена библиотекарка изведнъж се превърнах в жена, истинска жена.
Служителите в библиотеката не можеха да повярват, дори Костанца престана да ми се присмива. В действителност, тя вече ме гледаше със страхопочитание. Осъзнаваше истината, че самата тя не би могла да се справи с такъв човек; той я плашеше, въпреки че тя се перчеше пред противоположния пол. Той не беше мъж, който би допуснал да си играят с него.
За първи път в живота си бях истински щастлива. Имах чувството, че ако трябва да умра утре, щях да се разделя с живота си с удоволствие — вече знаех какво е да живееш и да изпитваш любов.
Мраморните пътеки на градината все още бяха топли от слънцето и ги чувствах като нацапани с тебешир под босите си крака. Само преди няколко седмици водех нещо като полуживот, живот с изключено осветление, живот в полумрак. Сега бях готова за някакво ново преживяване — усещането на камъка под краката ми, цвета и мириса на океана, ласките на морския бриз по бузата ми. Поех си дълбоко въздух, сякаш вдишвах света отново — роса, звук от далечен смях, звън на фонтани, хладка вода, далечни звънци с лек равен тон, деца играят, птичките пеят и насекомите жужат, цикадите в листата, голямо куче лае в далечината, и много, много далечен тътен на железница, шарките на сенките през палмовите листа, пробягващ гущер на бялата стена, преди сянката му да се види с крайчеца на окото.
Градината на Аквасанта е мястото, което бих оприличила на Рая. Добре подрязани палмови дървета и благовонни борове бяха опасани с овощни дръвчета, с портокали, лимони, грейпфрути и мандарини. Клоните се превиваха под тежестта на златния плод.
Ниско подстриган жив плет ограждаше градините с цветя. Имаше метличина и цветарски грах и кали. Глинени саксии, високи колкото мъжки бой, от които виси бръшлян и преливат розови мушката.
Докато се разхождах из алеите, имах чувството, че живея нечий друг живот. Това наистина ли се случваше на теб, Роза Фиоре? Погледнах надолу в кладенеца с неговите жълти каменни стени, покрити с пълзящи рози. Извиках името си. Ехото от кладенеца се върна и извика:
— Роооооооооза, Роооооооооза.
— Роооооза! — някой друг ме викаше — Англичанина, който ми носеше чаша вино. Беше облечен с риза, чифт мазни еспадрили и широкопола шапка. Нищо друго.
— Добре ли си тук, моя Роза?
— Да, добре съм. Тук е толкова красиво.
— Няма да съм тук още дълго.
Той ме целуна, докосвайки езика ми с неговия — дълбоко, тихо; преди да се затича обратно към кухнята с изпъкнала деформирана линия отпред на ризата.