Не беше се връщал, не се бе промъквал в хамака си. Не беше в лимоновата горичка. Не беше в беседката под асмата, натежала от гроздове. Къде ли беше?
Обиколих къщата, преди да вляза вътре.
Разбира се, той беше в спалнята, чакаше ме.
Какво ти отне толкова време, госпожице, ще ме попита. Все още ме наричаше така понякога.
Ще го взема в устата си и ще се храня с него. Жадно ще се наслаждавам на опънатата, гладка кожа, топлината, теглото, размера, неволните спазми, вкуса на кисело мляко, миризмата на топлина, стоновете, пъшкането, потрепването от удоволствие.
Втурнах се нагоре по стълбите и без дъх отворих широко вратата.
Нямаше го. Всичко беше тихо. Леглото беше непокътнато. Часовникът цъкаше. Миризмата на Англичанина се усещаше в неподвижния въздух. Неговият одеколон, свежестта на мента, мъжественост.
Беше в кухнята, очевидно, подготвяше някакво вкусно ястие, за да ме нахрани, след като се любим, изчерпали цялата си енергия, все още еуфорични и на небето от щастие.
Приличахме на голи охлюви — меки и току-що оформени, чувствахме света като ново място за нашата влажна розова кожа.
Може би щеше да ме храни със стриди или хайвер, може би щеше да направи своята чудесна рецепта с яйца приготвяни бавно с масло и нарязан пресен лук или парчета, пържено сирене със сълзящи лъскави езици в легла на lollo rosso — червена маруля, и нарязан на тесни ивици препечен хляб. Храна на влюбени, която той ще изяде от голото ми тяло, неговите мустаци ще ме гъделичкат, когато ме храни от устните си с най-сочните мръвки. В очакване на удоволствието устата ми се напълни със слюнка.
Завтекох се надолу по стълбите, краката ми се движеха прекалено бързо през мраморните коридори към кухнята. Прекрасната кухня с нейната дълга маса, сцената на онази магическа вечер, когато тялото ми се превърна в част от неговото угощение, нашата страст, в която храната се разтапяше в желанието ни за плътта на другия.
Но той не беше и там. Къде можеше да е? Медните съдове блестяха на куките си по стените. Самотна муха летеше на зигзаг под централната лампа. Миришеше на карамел и ванилия и жадувах Англичанина да ме докосне. Отворих капаците на прозорците, пропуснах светлината. Отвън нахлу топлината и бръмченето на насекомите, слънцето и жегата. Колко го обичах. Обичах го с всяка фибра на тялото си. Къде ли беше?
Изпитах внезапна паника. За първи път ми хрумна, че е заминал, че може би никога няма да го видя отново. Почувствах дълбока болка, сякаш голям гладък камък се настани в стомаха ми и започна да го дърпа надолу.
Но разтегливостта на любовните мисли е огромна и аз прогоних от съзнанието си ужасната истина, убеждавайки себе си, че той със сигурност ще се появи отново, и то скоро.
Върнах се до моята кошница, бях я оставила на предните стъпала, внесох я в кухнята, изпразних съдържанието й върху масата. Щях да почна да приготвям храната, за да е готова за завръщането му.
Изпържих лука и докато той се потеше в тигана, нарязах говеждото на тънки ленти. Когато лукът омекна, отстраних го от котлона и го разбърках с галета, твърдо сирене пекорино, стафиди, кедрови ядки, домати, сол и черен пипер. Смесих съставките добре. След това поставих по една супена лъжица на всяка лента говеждо месо и добавих кубче сирене и парче салам. Най-накрая навих парчета месо, нанизах ги върху шишчета, намазах ги с масло, и ги сложих да се пекат в печката на дърва.
Съблазнителен аромат се разнесе в топлия въздух. Все още Англичанина не се беше върнал. Вече беше около четири часа и слънцето започваше да губи своята ярост. Излязох в градината с книга и предпазливо се покатерих в хамака. Както лениво прелиствах страниците, сънят бавно ме унесе. Очите ми премигнаха тежко и се затвориха, и скоро нежният звук на моето похъркване се присъедини към бръмченето на жетварките и жуженето на пчелите.
Много, много по-късно, спусналият се хлад ме събуди от моите разкошни сънища за кнедли и месести колбаси. Ръцете ми бяха настръхнали. Хлад премина през тялото ми. Стъмваше се. Станах от хамака и се приближих до къщата. Вътре все още нямаше и следа от Англичанина. Шишчетата бяха изстинали и стояха втвърдени на масата. Медните съдове ми се подиграваха, отразявайки отвратителната маска на лицето ми.
Късно през нощта все още седях и чаках. Моля те, ела, помислих си. Моля те, ела и превърни в посмешище тези ужасни мисли.
Напуснах вилата след полунощ, печално изминавайки обратния път до „Уличка Бруньо", умът ми бе замрял.