Дори непоколебимото самообладание на мама беше видимо разклатено, когато зърна за първи път плодовете на утробата си. Отначало тя помисли, че халюцинира, вероятно заради болката от раждането или от зловещия коктейл от лекарства, които й даде Маргарита Генджива, акушерката.
— Боже, какво, по дяволите, е това? — изкрещя тя.
— Това е бебе, което малко не е наред — отвърнах аз, след като най-сетне ми бяха позволили да се кача горе и да видя малките си братчета.
Преодолявайки странната форма на близнаците, завити в одеяло, попитах съвсем сериозно:
— Мамо, сигурна ли си, че си сложила точните съставки в сместа?
Баща ми засрамен сведе глава. Не можеше да не изпитва вина за трагедията. Не беше обаче в природата му да пази семейството си и скоро продаде изчистена от подробностите историята на раждането на близнаците на „La Sicilia", главния вестник на Катания, пълна със снимки, които му донесоха кратък момент на слава и неколкостотин лири.
За жалост, публичността, която създаде статията във вестника, доведе до опит за похищение срещу близнаците от циганите от „Circo Veneziano", чиято цел изглежда беше да ги показват срещу пари по време на представленията на пътуващия цирк. Опитът беше осуетен, горда съм да го кажа, благодарение на моята непоколебима бдителност.
Въпросния ден седях на стълбите и наблюдавах как момчетата спят в тяхната люлка, когато двама странни мъже влязоха в двора. Бяха облечени в шарени гащеризони с къдрички и волани, носеха лъщящи обувки и шапки на точки и изобщо не приличаха на хората, които бях виждала преди във фермата.
Загледах се в тях, докато приближаваха.
— Кои сте вие? — нахвърлих се върху тях смело.
— Не се страхувай. Идваме да отнесем малките. Майка ти е съгласна. Хайде, подай ни ги.
— Няма — отвърнах предизвикателно.
Един от тях се протегна да вземе люлката. Бързо захапах голямо парче от ръката му. Той подскочи от болка, кръвта закапа на земята, а той използва думи, които не бях чувала никога преди (мама не позволяваше в кухнята да се ругае).
Сграбчих люлката и започнах да крещя за помощ. Това събуди близнаците, които увеличиха силата на моите викове с недоволните си гласчета.
Невъзмутимо вторият мъж се опита да изтръгне люлката от мен, но аз увиснах на нея, вкопчила малките си пръсти и не спирах да крещя.
След цяла вечност татко се появи от обора, все още закопчаваше панталона си, като в същото време размахваше вила. Той се нахвърли на мъжете, които избягаха при вида на блестящите остриета на оръжието му.
Оттогава насетне ние никога не оставяхме бебетата без надзор нито за секунда и дълго след това виждах в сънищата си страшните мъже, облечени в ярки цветове. Никога не отидох и на цирк.
Мама пък, за съжаление, никога не преодоля чувството си на отвращение към близнаците. И така аз станах почти майка на малките странни същества, преправях бебешките дрешки, изплетени от мен, докато мама беше бременна и им сменях пелените.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВA
Когато бях на дванайсет, татко изчезна.
В онези дни в Сицилия не беше необичайно хора да изчезват. Телата им никога не бяха намирани. Те ставаха основи на новите пътища или на железопътните релси, или на сградите, скрити в неизползвани кладенци или минни шахти; някои бяха разчленявани и ставаха храна за кучетата; други бяха разтваряни във вани с киселина.
Подобни изчезвания бяха известни като lupara bianka, или „бяла смърт" — способ, по който мафията се отърваваше от хора, станали неудобни, опасни или притеснителни.
„Бялата смърт" беше особено стресираща за роднините, тъй като беше много трудно да се определи дали любимият е изчезнал просто по свое решение или е изчезнал насилствено. Никой не можеше да бъде сигурен. Човъркащото съмнение никога не напускаше окончателно изоставения.
Няколко дни мама решително отказваше да повярва, че татко е изчезнал. „Трябва да има грешка", каза тя, „той никога не е имал връзка с мафията". Ала след една седмица бе принудена да приеме, онова, което всички останали вече знаеха — че той си бе тръгнал и нямаше да се върне никога повече. Знаех, че е мъртъв; никога не би се разделил доброволно с шапката си, която намерих на двора в деня на изчезването му.
Въпреки факта, че нямаше тленни останки, мама уреди богато погребение и ни облече всичките в черно за случая. Близнаците, които по онова време бяха на четири, бяха издокарани в костюмче с три брич крачола, с еднакви триъгълни шапки като на пирати, и бяха придумани да припкат край ковчега като талисман. Те не плачеха.