— Къде е Роза? — извика Кинто, като се стремеше да скрие с ръце мъжеството си от погледа на хората.
— Роза! Къде е Роза? — започнаха да викат всички.
— Тя е вътре, още е вътре! — извикаха те на служителите на пожарната.
— Извадете я. Трябва да я измъкнете.
— Направете нещо!
— Бързо. Бързо.
— Трябва да я измъкнете. Тя е там с онзи, Англичанина. Може да са мъртви.
Най-силните и най-смелите от пожарникарите щурмуваха сградата. Задушаваха се от гъстия черен дим, но продължаваха да си проправят път нагоре по стълбите към апартамента ми. Тълпата внезапно замлъкна. Как бихме могли да бъдем вътре и все още да сме живи? Несъмнено шансовете бяха малки. Всички мълчаха, представяйки си овъглените трупове на застиналите сред бушуващия ад любовници. Това щеше да е цената за липсата на морал. Заглавията на вестник L'ora на следващата сутрин ще гласят: „СЛАДОСТРАСТНА БИБЛИОТЕКАРКА УМИРА В АДА НА ЛЮБОВНО ГНЕЗДО". Това беше присъда, беше съвсем очевидно.
А чакайте…, след секунда пожарникарите се появиха препъвайки се. Носеха някого подпрян помежду им. Положиха тялото внимателно на тротоара. Изглеждаше безжизнено. Един от пожарникарите коленичи и дари целувката на живота. При това положение изглежда имаше някаква надежда. Който и да бе, все още не беше мъртъв. Тълпата се напрегна и се наклони леко напред, хората извиваха вратове, за да видят какво става зад пожарникарите, които се бяха струпали на едно място.
— Трябва да е Роза — промърмори тълпата.
Със сигурност приличаше на мен.
Тялото започна да се тресе, да кашля, да плюе и да пелтечи. Бях аз и бях жива. Зрителите нададоха одобрителен вик, когато ме поставиха на носилката и понесоха към линейката.
— Но какво стана с Англичанина? — попита Кинто Кавало, който вече бе успял да вземе на заем чифт панталони, макар и доста къси, едва покриваха коленете му, и износена риза.
— Нямаше никой друг там — отвърна началникът на пожарникарите, чието лице бе почерняло от дим.
— Разбира се, че имаше. Нейният любовник, Англичанина. Ние ги чухме там. Чухме всичко, което правеха двамата.
— Господине, огледахме навсякъде. Нямаше никой друг в апартамента. Тя беше сама в кухнята. Фурната се е запалила. Със сигурност нямаше никой с нея; ако имаше, щяхме да го намерим. Беше само тя и овъглените останки на папагал, изгорял жив в клетката си.
— Е, явно сме си въобразили — каза Кинто и объркано потърка главата си.
Останалите живеещи в сградата също не можеха да повярват.
— Какво е станало с него тогава? — попита някой.
— Със сигурност не е излизал — отвърна друг.
— Не, разбира се. Ако беше излязъл, щяхме да го видим.
Истината беше, че мъжът, който изглежда току-що се беше изпарил във въздуха, всъщност бе изчезнал преди три дни. Докато сицилианската пица се бе пекла във фурната, аз се бях отдала на една от моите фантазии и съм била толкова погълната представяйки си срещата с Англичанина, че през това време първо пицата, а след това и фурната са се запалили, след което димът ме е победил.
Докато лежах в моето малко бяло легло в болницата до баба Фрола, на която бяха поставени тежести заради счупения крак, плачех с горчиви сълзи за измамната красива мечта, а баба Фрола ридаеше неутешимо заради смъртта на мопса.
ТРЕТА ГЛАВА
Наистина бях много болна. Димът, който бях вдишала, бе увредил дробовете ми и дълго влачих мъчителна кашлица, която сякаш разкъсваше вътрешностите ми. Престоях в болницата няколко седмици и бях на диета, рядка овесена каша и малко плодове. Сестрите бяха убедени, че това е единствената храна, която мога да приемам. В резултат загубих значителна част от теглото си и един ден, когато монахините ме повдигнаха, за да ме изкъпят, за първи път в живота си се почувствах слаба.
Баба Фрола, с тежестите в съседното легла, мърмореше по цял ден и почти цяла нощ. Бих я удушила на драго сърце, ако имах сили.
Потокът от посетители не секваше. Дядо Фрола всъщност беше приет за престой в болницата и беше третиран като домашен любимец от сестрите в отделението. Всеки ден носеше роза на баба Фрола, но все още беше в немилост заради случката с вдовицата Палумбо в нощта на пожара и баба беше твърдо решена да го накара да плаща за това дълго време.