Въпреки прошепнатите обяснения на нейните посетители, които бяха съпътствани с много жестове и кимане към съседното легло, където лежах аз, баба Фрола все още не можеше преживее ситуацията с Англичанина.
— Е, къде е той? — питаше ме тя отново и отново. — Не разбирам защо той не дойде и не те посети.
Болестта ми беше извинение да затварям очи и да се преструвам, че спя.
През нощта баба сънуваше мопса си и след като се събудеше в ранните часове на сутринта, зовеше на глас Неро. Тя отказваше да приеме, че е починал и поиска дядо Фрола да й го доведе на посещение. Дядо Фрола поддържаше фантазията, за да не нарани жена си, и започна да измисля анекдоти за мопса, като се преструваше, че той все още е жив. Имаше нещо много патетично в сценките, на които бях свидетел — дядо Фрола преразказваше тези истории, подходящо украсени, на посетителите, които се точеха покрай нейното легло. Разбира се, всички знаеха, че мопсът е мъртъв и че трупът му все още е в кофата за боклук на ъгъла на улицата, но те се смиляваха над баба Фрола и подклаждаха нейните фантазии.
Моите сънища сега бяха в черно и бяло с нюанси на сивото. В моето немощно състояние вече нямах ярките фантазии и мечти, като тези, които предизвикаха пожара и последвалите събития. Мечтите ми бяха затворени в тесни сиви кутии, в черни и бели линии. Някакви лица ми правеха гримаси. Облечени в бяло фигури кръжаха в мрака. Имах голямо затруднение с дишането, а в съня си забравях да дишам.
Единственото, което исках да правя, беше да спя, за да избягам от ужасната реалност на живота и да съществувам единствено в сивите коридори на моето притъпено съзнание. Но дори сънят ме избягваше. Не можех да спя през нощта, тъй като това беше единственото време, когато можех да мисля, защото през целия ден имаше постоянна тълпа от посетители в отделението и тяхното непрекъснато бърборене ме дразнеше.
Всички клиенти от магазина на баба Фрола идваха най-малко веднъж на ден, както и наемателите на сградата. Господин Риволи, извратеният банков началник, идваше преди всичко, сигурна съм, да се опита да ме зърне отблизо разсъблечена.
Аз също получих специално посещение: целият персонал на библиотеката. Реституто, новият едноок портиер, дойде с дарове от диви ягоди и грозде, и книги с кръстословици, които никога не отворих. Той се опитваше да ангажира съзнанието ми с разговор за редовните читатели, студентите, клюките, но аз не проявявах интерес и просто исках да бъда оставена на мира, да си почина. Впоследствие разбрах, че освен, че зае мястото на Крочифисо в библиотеката, той се оженил за госпожа Роси, вдовицата на покойния портиер, и двамата добавили към грижите си още две деца.
Помощничките в библиотеката, водени от Костанца, идваха един-два пъти. Тя дойде само да надзърне, да види дали може да изкопчи някаква нова информация и да съживи клюката за мен в библиотеката. Останах непоколебимо мълчалива при тяхното посещение и се опитах да запуша ушите си, така че да не чувам нелепото им бърборене и престорен смях. Момичетата от библиотеката скоро прехвърлиха вниманието си към баба Фрола, която бе в състояние да ги снабди с всички пикантерии, от които се нуждаеха да раздухват клюките си. Обсъждаха ме открито макар и шепнешком. Но дори и това не ме притесняваше. Лежах неподвижна и мълчалива и се опитвах да си представя какво е да си мъртъв. Костанца се засуети край дядо Фрола и веднъж дори седна в скута му преди ревнивата баба Фрола да я зашлеви внезапно по лицето. След това набързо изпрати цялата група библиотекарки. Те не се върнаха повече.
Един ден, скоро след приемането ми в болницата, директорът на библиотеката дойде на посещение, със съпругата си — обиграната госпожа Бандиера. Всяка седмица тя имаше запазен час във фризьорския салон Per Donna и винаги намираше време да лакира ноктите си. Всички в отделението я загледаха на влизане, което, разбира се, се очакваше да направят.
Госпожата донесе за мен няколко неща, които иначе би изхвърлила: копринен шал, който бил повреден от невнимателното пране на прислужницата; низ от изкуствени перли със счупена закопчалка; някои декоративни фиби и шише евтин парфюм, подарък от пестелив приятел, който заради изтънчеността си, госпожата никога няма да носи. Благодарих любезно за тези подаръци и когато префърцуненият разговор стана смущаващо муден, семейство Бандиера станаха да си ходят, удовлетворени, че са изпълнили задължението си.
Бързо изгубих дирята на преминаващото време. Смътно, в дебрите на моето съзнание, осъзнавах че е настъпила есента, но не знаех кой месец, дата, ден, или час е. Дните в болницата се сливаха в непрекъснато шествие от сиви утрини, бели чаршафи, рядка каша, лекарства с лош вкус, неприятната дезинфекционна миризма, досадното бърборене на баба Фрола и нескончаемото чувство на изтощение.