Гледах към вратата със свито сърце. Очаквах Англичанина, въпреки че знаех, че той няма да дойде. Представях си какво ще стане, ако един ден премине през отделението с неговите идващи към леглото ми обувки, палаво блесналите сини очи — тяхното синьо бе единственият цвят в моя сив свят. Щеше да ме вземе в ръцете си и всичко щеше да се оправи. Щях да се върна към живот отново и да бъдем щастливи и живи, да се смеем, да се обичаме, да готвим, както го правехме не толкова отдавна през дългото горещо лято. И все пак в сърцето си знаех, че никога повече няма да го видя отново.
Една нощ, малко след посещението на семейство Бандиера, баба Фрола не успя да ме събуди с бълнуванията си за мопса. Тази нощ тя нито хъркаше, нито бърбореше насън, и системата от лостове и макари, които държаха крака й опънат, не скърцаха и не се напрягаха при всяко нейно движение. Странна тишина бе увиснала тежко в стерилния въздух на отделението.
— Бабо, добре ли си? — прошепнах аз, гласът ми прозвуча странно в тъмнината.
Не последва отговор.
— Бабо..? Бабо…?
Примъкнах се в горната страна на моето легло и опрях ходилата си на пода. Изпитах краката си за сила — държаха се, почти. От нощта на пожара не бях ходила никъде без чужда помощ. Чувствах се като парцалена кукла, ходеща със своите крака от вата.
— Бабо? — извиках я отново и дръпнах бялата завеса между двете легла.
Баба лежеше смирена, неподвижна и мъртва. Нейните малко остри черти на лицето бяха спокойни за първи път от сто и единайсет години.
Скоро сестрите изнесоха тялото на баба от отделението и след няколко минути никой не би познал, че тя някога е била тук. Червеникавокафявата снимка на мопса и вазата с цветя бяха отнесени, както и малкото й други вещи: очилата за четене, книгите й от библиотеката, резервни нощници и тоалетни принадлежности. Малкото легло беше оправено с колосани бели чаршафи и когато останалите пациенти се събудиха на сутринта, не бе останала и следа от баба.
Когато дядо Фрола дойде за своето ранно сутрешно посещение, понесъл обичайната роза в изкривената си ръка, той откри леглото празно. Сестрите го отведоха в дневната, за да му обяснят, че неговата партньорка от осемдесет години е напуснала този свят без да се сбогува с него. След това му връчиха няколко неща в кафява хартиена торбичка.
Аз настоях да присъствам на погребението. Бях закарана там в стария стол за баня, който бе престоял на тавана на болницата в продължение на десетилетия.
Службата се състоя в черквата „Света Мария Магдалена", където е била кръстена баба, взела е първо причастие и се е омъжила. Смаленото й тяло лежеше в отворен ковчег, обградено от облаци бяла органза и розови листенца. Тя беше облечена в малката си сватбена рокля от сатен с цвят на слонова кост. Балсаматорът е имал пълна свобода, като се е възползвал от възрастта и очевидното малоумие на дядо Фрола и бе оформил устните на баба във формата на сърце в крещящо червено, с руж на бузите, бебешко сини клепачи, и коса, пълна с букли. Цялостното впечатление бе за пошлост.
Разплаках се за първи път, когато видях каква пародия със смъртта на баба са направили палавите младежи от погребална агенция „Серенита". Сълзите доведоха пристъп на кашлица и монахините, които навигираха стола за баня, намериха за добре ме изведат от черквата и да ме придвижат обратно към болницата още преди опелото да е започнало.
Ден след погребението лежах задрямала. Сега, когато баба беше починала, беше много по-тихо, далеч по-малко посетители идваха в отделението. Редовните клиенти на семейство Фрола вече не идваха. Само Кинто Кавало продължи да ми носи измачкани броеве на модни списания, а понякога и сладкиши. Той бе свикнал да идва в болницата и засега не беше в състояние да се откаже от този си навик. Господин Риволи също продължаваше да идва. Вече си позволяваше да седи във виниленото кресло до леглото ми, което скърцаше смущаващо при всяко движение. Предпочитах да го пренебрегвам и често затварях очите си, когато го видех да препуска из отделението.
Преструвах се на заспала по време на цялото му посещение. Понякога той си заминаваше след час или дори два, без да сме разменили една дума. Просто това беше достатъчно за него.
Ала, докато лежах в моето малко бяло легло този следобяд, чух в спящото си съзнание звук. Разпознах го — звук от далечното минало, който веднага прикова вниманието ми. Нещо отдавнашно и далечно се раздвижи в мен и отговори на призива. Това беше звук от стъпки, но не обичайни стъпки. Това беше звук от три крака, различен от всички други. Стъпка, леко плъзгане на крак, стъпка и след това още една бърза последваща стъпка. Отворих очите си и видях мъже, сиамски близнаци на средна възраст, които идваха към мен. Гуера и Паче!