Ох, любимите ми момчета! Възможно ли е наистина да са те? Въпреки дългите години на раздяла, никога не бях преставала да мисля за тях. И ето, те бяха тук, стояха точно пред мен в болницата. Гледах ги продължително, почти не вярвах, че бяха онези същите малки същества, за които съм се грижила като момиче.
Вече бяха наедрели и носеха красиво ушит костюм: кафяв, с двойно закопчаване, на широки райета.
— Момчета — въздъхнах тежко, безсилна от учудване. — Наистина ли сте вие?
— Има малко като нас в този свят, сестро — беше техният едновременен отговор.
Сълзи се стичаха по лицето ми, когато се прегърнахме, заобиколени от монахини, които се кръстеха и им прилошаваше, а другите пациенти в отделението потриваха очи невярващо и си мислеха, че сънуват. Беше толкова хубаво да ме държат в двете си силни ръце. Накарах ги да ме стиснат здраво за да се убедя, че не беше поредното ми видение.
— Виж ги ти! — повтарях аз и ги отблъсвах леко на ръка разстояние, за да ги оглеждам и да се уверя, че онези малки хитри същества са се превърнали в истински яки и зрели мъже. Не можех да спра да плача. Това беше твърде много за състоянието, в което се намирах.
Всички говорехме едновременно, бяхме силно развълнувани и пълни с въпроси. Говорихме с часове за всичко, което се беше случило от онзи толкова далечен ден, когато предприех пътуването си до големия град. Самите те очевидно се бяха справили добре. Чувстваха се удобно в техните еднакви бомбета, елегантни прически и красиви, ръчно изработени обувки. В действителност сега те бяха най-богатите хора в града, бяха купили най-хубавата къща, която някога е била дом на херцога. Бяха си свили гнездо с курва на име Бианкамария Особуко, чието лице беше цялото в белези от шарка, и която обслужваше нуждите и на двамата едновременно в огромно пухено легло.
Нямаше човек или случка в цялата история на Кастильоне, които да не бяха споменати този следобяд в болницата. Аз бях по-бодра от когато и да било след инцидента. Най-сетне, когато нощта започна да настъпва, а сенките да се събират, близнаците казаха едновременно:
— Дойдохме да те заведем у дома, Роза.
Не спорих изобщо с тях. Разбрах, че е дошло време за мен да се върна в Кастильоне. Монахините ме облякоха в малкото дрехи, които бяха донесени за мен от различни добронамерени съседи; всичките ми вещи са били погубени от огъня. След това близнаците ми помогнаха да изляза навън, където на улицата ни чакаше автомобил. Техен автомобил. Нов модел, доставен специално от Щатите, с шофьор, който щеше да ни закара у дома. Никога преди не бях се возила в автомобил: чувствах се велика, потънала в кожените седалки, докато шофьорът ме покриваше с одеяло за пътуване. Моторът измърка и ние потеглихме заедно в тъмнината. Заспивах, събуждах се; бях на топло и удобно и не исках пътуването никога да свършва.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Беше сутрин, когато стигнахме до фермата. Дърветата покрай пътя за Рандацо вече бяха пожълтели и започнали да губят листата си; гроздето отдавна бе обрано, а лозята — подрязани. Земята бе отдала своята щедрост на пшеницата, зеленчуците и късните портокали и приличаше на ометена чиния след обилна вечеря.
Когато наближихме, видях мъничка фигура да си пробива път към нас по протежение на алеята. Новините се разпространяват бързо в малкия град. Още докато приличаше на миниатюрна точица в далечината, знаех, че това е мама. Когато се приближихме достатъчно, наистина видях мама Калабрезе. Дребничка дори и като млада, сега тя се беше свила до размера на тиква с крака. Нейната, някога забързана, походка беше неустойчива. Косите й, преди черни и тук-там посивели, сега бяха бели.
Беше ми трудно да си представя, че тази възрастната жена управлява фермата и живеещите в нея като диктатор години наред. Това беше същата жена, която бе застреляла втория си съпруг, жената, която нямаше скрупули и биеше ратаите, ако сметнеше, че са се отпуснали или я мамят.
Колата спря и аз се озовах в прегръдката на майка ми.
— Роза, дъще моя — извика мама, прегърна ме и сълзи потекоха по сбръчканите й бузи.
Аз също се разплаках. Плаках с цялото си сърце. Изплаках всичките си сълзи, насъбрани през последните месеци откакто Англичанина изчезна, след инцидента, след като загубих своето здраве, моя дом, целта си. Близнаците също плачеха и прегърнаха майка ни и мен. Така от плач изведнъж всички го обърнахме на смях, бършехме сълзите с опакото на дланите си, преди да започнем отново да плачем.