Докато стояхме на пътя прегърнати, плачехме и се смеехме, откъм пасищата, нарамили вили и мотики, дойдоха братята ми Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепе, Салваторе и гламавият ратай Розарио. Цикълът от плач, смях и прегръдки продължаваше. Изабела Калабрезе не беше твърде стара да удари рязък шамар по бузите на малоумния Розарио, когато той си позволи дръзкия жест да ме прегърне. Докато мама беше жива, никой от нейните ратаи не можеше да си позволява волности с единствената й дъщеря.
Благодарение на моите Гуера и Паче, се озовах обратно във фермата. Миризмата на тъмния коридор ме върна в детството. Старата, леко мухлясала миризма на къщата ми напомняше за времето, когато бях малка, с тънички крака и охлузени колене; охлузени колене със соления вкус на кръвта, когато ги смучеш. През всичките години този спомен бе стоял в мен, изтикан в най-отдалечените кътчета на съзнанието ми. Понякога се връщаше при мен през нощта, когато лежах будна в моя малък апартамент на улица „Уличка Бруньо". Но Палермо вече бе само смътен спомен. Сега миризмата на хладни и тъмни ъгли, на спечена с годините мазилка, ме поздравиха, спомниха си за мен и ми казаха, че съм си вкъщи.
Кухнята, в края на коридора, си беше същата. Последните двадесет и пет години не бяха правени промени във вида й. Надявах се да я намеря точно както я бях оставила в деня, когато свалих клетката на папагала си, Селесте, от куката до прозореца и просто тръгнах. Страхувах се да намеря нещо различно. Е, имаше някои нови неща — възглавница на кушетката, въпреки че отдавна не би могла да се нарече нова; кракът на един стол, който винаги беше счупен, сега беше поправен, но за мое успокоение всичко останало беше същото. Чувствах се така, сякаш никога не съм заминавала.
Усещах духа на всички мои предци Фиоре около мен. Баща ми беше сред тях. Той седеше в креслото си и пушеше лула. Все още носеше своето любимо планинско кепе.
— Значи си решила да се върнеш у дома най-накрая, моето момиче? — каза той между смукванията на лулата си.
Баба Фиоре също беше там, печеше някакви пайове, както и дядо. Ще си спомните, че това беше дядо Фиоре, когото съм се опитала да върна към живота със сицилиански бухти, когато съм била на около четири години. Други сенки също бяха там; духовете винаги са обитавали кухнята на Фиоре.
Бродех из кухнята, докосвах лъскавата повърхност на масата, проблясващите съдове, подредени покрай стената, за да се уверя, че наистина съм у дома. Всичко беше точно както винаги е било, дори чаят, който мама ми подаде, направен с кладенчовата вода с цвят на желязо и с вкус като на никой друг чай на земята.
Скоро закуската беше готова и аз седнах да закусвам с моите братя и останалата част от ратаите. Божественият аромат на пресния домашен хляб на мама, току-що изваден от фурната, ме накара да се почувствам гладна за първи път от седмици.
След като мама се увери, че няма човек с мръсни ръце на нейната маса, тя сипа в купите димяща, гъста бобена чорба и отрупа масата с шунка, яйца, козе сирене, маслини и силно черно кафе.
След закуска близнаците излязоха да се погрижат за своите бизнес дела, а селскостопанските работници се върнаха на полето и оставиха майка ми и мен сами в кухнята. Излязох на двора с отпадъците и остатъците и ги изхвърлих в коритото за кучетата. Беше прекрасна утрин, ободряваща, ясна и чиста. Кучетата бяха потомци на онези, които аз си спомнях, за които се бях грижила и хранила в миналото. Те се отдръпнаха назад при вида на непознат човек и се върнаха да ядат едва, когато влязох вътре.
След това, над прясно гърне с блудкав чай, двете с мама седнахме да говорим за всичко, което се бе случило, откакто се бяхме разделили.
— И така, майко, какво точно се случи с Антонино Калабрезе? — попитах аз, чертаейки фигури по лъскавата дървена повърхност на масата, както правех още от дете. Последва пауза, преди мама да отговори.
— Случи се толкова отдавна, дъще, че дори не знам дали го помня. Чакай да си помисля. Такаа, той, разбира се, не беше от фермерско потекло. Начинът на живот във фермата не го задоволяваше. Не харесваше работата и аз не бих задържала мъж, който не работи своята професия. Така или иначе постепенно нещата между нас се влошиха. Започнахме да спорим все повече и той оставаше до късно през нощта в бара в града. Взе да пие здраво и колкото повече пиеше, толкова повече се карахме… и така нататък. Трябва да е било преди двайсет години, когато чашата преля.