Беше един вторник, сега си спомних доста добре. Във вторник следобяд отидох в мандрата да проверя маслото; имаше три тигана с масло и два със сирене. Онази уличница доячката, Балбина Бургондофара, не се виждаше никъде. Беше оставила моето масло и сирене без надзор и изчезнала някъде, вероятно за бърза прегръдка с един от ратаите. Ще й дам да се разбере, помислих си, че е оставила маслото ми да граняса и сиренето ми да се пресече. Ще получи звучен камшик, мислех си, и нейният кавалер също. Тихо се промъкнах в обора, където се съхраняваха всичките бъчви с овче сирене и, разбира се, извън яслата на върха на прясната слама в далечния край, се натъкнах на нашите млади любовници. Той с розовия си задник, щръкнал във въздуха — не беше някой от ратаите. Не. Розовият задник беше на собствения ми съпруг Антонино Калабрезе.
Не казах и дума, въпреки че ме обзе ярост. Устоях на силното изкушение да ги нападна, но никакъв звук не издаде моето присъствие. Промъкнах се тихо като ангел навън от обора и обратно до къщата, за да взема пушката на баща ти. Винаги съм я съхранявала напълно заредена отстрани на леглото, само в случай, че ми потрябва, за да отблъсна бандитите. Също така взех със себе си и добър, як камшик от конюшнята.
Отново се промъкнах на пръсти в обора, този път въоръжена и готова. Нашите любовници все още продължаваха енергично заниманията си. С един удар забих дулото на пушката между бедрата на Антонио Калабрезе и натиснах спусъка. Мина известно време преди глупавото момиче Балбина Бургондофара да се осъзнае, толкова прехласната беше по мъжествеността на съпруга ми. Ужасът, изписан на лицето й, когато най-накрая осъзна случилото се, беше прекрасна гледка. Шибнах я с камшика на сантиметри от най-съкровеното й място, а след това още заради нейното безсрамие.
Братята ти отнесоха трупа и го погребаха между дърветата в горната част на пасбището. Не искахме карабинерите да душат наоколо. Направихме така, че в града да се разбере, че той се е върнал в континенталната част, и никой не зададе каквито и да било въпроси. Така че това беше краят на онзи. Оттогава, разбира се, съм имала други приятели, но сега, когато съм по-стара, ми харесва да имам леглото само за себе си.
Черните очи на мама отново пламтяха при спомена за нейната история.
— Кажи ми, Роза — продължи тя и сипа още една чаша чай. — Какво стана с онзи, Англичанина, за когото Луиджи ми телеграфира?
— Радвам се, че ти спомена за това, мамо. Онова, което искам да знам е, как Луиджи е разбрал за него?
— Той никога не каза.
— И все пак?
— Само това, което ти написах. Чакай, пазя телеграмата тук някъде.
Притаих дъх, когато тя се зарови в огромния сребърен чайник на баба Калцино, където събираше ненужни дреболии. Може би телеграмата щеше да даде отговорите на всичките ми въпроси. Щях да се пръсна от нетърпение, докато тя внимателно ровеше сред разкъсани парчета фотографии, ключове от непознати брави и изгнили сувенири и свързаните с тях истории, които тя се опитваше да си спомни. Изглежда в купчината, която мама изсипа на масата, нямаше телеграма.
— Мамо, телеграмата? — припомних й аз. Със сигурност сега тя беше по-разсеяна от когато и да било.
— О, телеграмата — сякаш бе изплувала от сенчестия свят на спомените си. — Няма я тук. Трябва да съм я използва за разпалване на огъня.
Исках да крещя. Телеграмата би могла да ми даде ключ към тайната, която не ми даваше мира. Какво знаеше Луиджи за Англичанина? Как е научил? Имаше ли някаква връзка между тях? Участвал ли е Луиджи в изчезването на Англичанина? Знаеше ли Луиджи какво е станало с него?
— Чакай! — каза мама, когато видя отчаянието в лицето ми. — Спомням си какво имаше в телеграмата. Чакай малко. Нека да помисля. — Тя затвори очи, сякаш призоваваше силата на своята избледняла памет.
— Спомних си — заключи тя триумфално след кратка пауза. — Пишеше: „Мамо. Палермо казва, че Роза действа като кучка с англичанин. Позори семейството. Спрете я. Изпращам ти 500 долара. Луи…"
— Това ли беше всичко, което пишеше той? Сигурна ли си, че това беше всичко?
— Може да съм стара — отвърна мама, като присви черните си очи към мен, — но още не съм за изхвърляне. Това е всичко, което пишеше.
Не беше повече от онова, което вече знаех. Не ми даде нищо ново, за да продължа разследването си. Може би очаквах прекалено много от телеграма на Луиджи. Може би той беше чул току-що някои клюки за сестра си. Може да не е имал никаква връзка с Англичанина. Може би бях разбрал нещата погрешно. Не знаех какво да мисля вече. Всички тези седмици в болницата в ума ми се въртяха мисли само за това. Бях толкова уморена от мислене.