— Мамо, мамо, говори с мен. Не умирай, моля те, не умирай — виках, сдържайки сълзите си. Мама отново простена и сякаш се опита да каже нещо.
— Какво има, мамо? — попитах. — Какво искаш да кажеш? Да извикам ли свещеника?
С поглед мама ми показа, че не иска това.
— Роза — прошепна тя най-накрая със стържещ глас, който издаваше дълбокото й страдание.
— Моето момиче — изрече тя много бавно, задъхвайки се, — Има нещо, което трябва да ти кажа — при тези думи тя се отметна от внезапен спазъм на болка.
— Не е нужно да казваш нищо, мамо, не се опитвай да говориш, просто си почивай, ще изтичам да доведа лекар.
— Не, Роза, вече е твърде късно за лекар. Чуй ме, има нещо, което трябва да ти кажа, преди да умра.
— Мамо, ти няма да умреш, моля те, нека повикам помощ, позволи ми да се обадя на лекаря.
— Не, Роза. Слушай ме. Не ми остава много време. Трябва да ти кажа нещо много важно — тя преглътна.
— Роза, баща ти не беше твой баща.
— Какво?
— Искам да кажа, че мъжът, когото познаваш като свой баща, Филипо Фиоре, не е истинският ти баща.
Устата ми увисна.
— Не, моето момиче, всеки от пръв поглед може да види, че не си негово дете. Твоят истински баща е…
Тук дишането на мама стана по-учестено и все по-затруднено.
— Той е…
Дишането й беше толкова мъчително. Предсмъртно хъркане в гърлото. Като направи последно изумително усилие, нейното мъничко тяло се разтърси и тя промълви:
— Роза, баща ти е…
Но не можа да довърши изречението си, шията й се отпусна и главата й падна отново напред в топката тесто, която беше нараснала до солидни размери върху древната маса.
— Мамо, мамо, мамо! Не! О, не! Не! — изкрещях, разтърсвах безжизненото тяло в ръцете си и го люлеех напред-назад, с цялото си сърце исках да я събудя отново.
— Не, не, не — изхлипах. Искаше ми се това да не се беше случило. Искаше ми се да е станала някаква грешка; искаше ми се нейното време още да не беше дошло. Останах така, люлеех майка ми дълго време. Не можех да допусна да си отиде. И докато я люлеех, ронех най-горчивите сълзи, които се стичаха по бузите ми и падаха върху мама.
Мама току-що се бе върнала в живота ми. Бяхме постигнали разбирателство, каквото никога не бе имало между нас. Сега тя бе мъртва. Друга смърт. Още една загуба. Колко траур трябва да понесе една жена в живота си? Усещах, че вече съм понесла твърде много.
Може и да съм си въобразила, но ясно си спомням призрака на баба Калцино, който се появи пред мен, докато люлеех мама в сгъстяващия се мрак.
— Трябва да я пуснеш, Роза — рече тя простичко. — Нейното време дойде.
Все още хлипах и поклащах мама, когато момчетата, Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепе и Салваторе се върнаха от полето за вечеря.
Виждайки кървавата сцена в кухнята — изхвърлен нож с напоено от кръв острие, огромна локва кръв, затъмнила плочите, сестра им в объркано състояние, приведена над тялото на майка ни, тяхната единствена мисъл беше, че там се беше случило най-ужасното.
— Роза, какво си направила? — попита Леонардо с ужас в очите, смяташе ме за убийца, дори още по-лошо, за отцеубийца.
— Мама е мъртва — изревах, сълзите ми рукнаха отново, тъй като бях принудена да се изправя пред реалността и да разкажа на братята си за станалото. — Дойдох тук, след като заколих прасето, и я намерих с глава забита върху масата. Бяхме заедно само няколко минути, нямах време да ви повикам или да се обадя на лекаря. Както я държах, тя просто си отиде.
Братята ми се спогледаха, всички мислеха едно и също, че съм полудяла и съм убила майка ни. Леонардо даде знак на Марио, Джулиано, Джузепе и Салваторе да го последват навън.
— Марио, тичай до града с Джулиано и доведете лекар. Салваторе, иди с тях и уведоми полицията. Кажете им, че Роза е убила мама. Джузепе, ти събери някои от момчетата, в случай че нещата се влошат. Ще се опитам да я успокоя, докато се върнете, сега бързайте.
Марио, Джулиано, Салваторе и Джузепе побягнаха възможно най-бързо, а Леонардо се върна в кухнята, за да се справи с лудата си сестра.
— Роза, защо не пуснеш мама? — попита ме той с онзи тон, който всички ние използвахме.
— Просто искам да я задържа малко по-дълго, Лео. Не искам тя да изстине.
— Хайде, остави я, Роза. Трябва да я положим на масата, в противен случай ще се вкочани в това положение и няма да можем да я поставим в ковчега. Ти не искаш това, нали?
Неохотно отхлабих хватката си и помогнах на Леонардо да постави дребното тяло на масата. За съжаление, трупът беше покрит с кръв от допира с мен. Нали бях окървавена от клането; мои отпечатъци от кръв имаше по бузите на мама, по ръцете и дрехите й.