Леонардо вдигнал ножа, когато видял, че съм се обърнала и го стиснал в ръце зад гърба си, в случай, както каза той след това, че ситуацията се влоши.
Вероятно си е мислил, че ще го нападна. След известно време, което ми се стори векове, неговото подкрепление пристигна. Облекчението му беше осезаемо.
Старият семеен лекар, доктор Леобино, влезе, а двама офицери от карабинерите застанаха пред вратата в случай, че се опитам да избягам. Двамата държаха пистолетите си в готовност. На заден план, на безопасно разстояние, се въртеше жалкият отец Франческо.
— Сега, Роза — каза доктор Леобино, който предпазливо се приближи към масата, където мама лежеше и където стоях със скръстени ръце, — кажи ми какво се е случило тук.
— Докторе. Мама е мъртва.
— Мога ли да я видя?
— Да, докторе, но не мисля, че нещо може да се направи.
— Е, нека просто да направя малък оглед.
Той внимателно разгледа тялото за рани, но разбира се, не можа да намери.
— Ти си съвсем права, Роза, вече нищо не може да се направи за нея. Кажи ми как умря?
— Току-що бях заклала прасето за Коледа, докторе, когато дойдох от двора и видях мама отпусната над масата; тя беше месила тесто, а главата й беше паднала в него. Разбрах, че нещо не е наред. Паникьосана, изпуснах кофата, пълна с кръвта, която щях да добавя към моите специални наденици…
— А, да, никога не съм опитвал наденици, които да се равняват на твоите, Роза — прекъсна ме лекарят.
— И кръвта се разля по целия под. Изтичах при мама. Мислех, че е мъртва, но тя беше все още жива. Вдигнах я от тестото. Тя се опита да ми каже нещо, но не можеше да диша. Казах й да почака, докато се обадя на вас и на момчетата, но тя каза, че няма време. Въздъхна някак тежко и се задави, издаде някакъв странен звук в гърлото си, а след това главата й клюмна и разбрах, че тя е мъртва. Държах я дълго време в ръцете си; не исках да я пусна. Сбъркала ли съм, докторе?
— Не, Роза, не си. Най-много съжалявам за твоята мъка. Майка ти беше добра жена. Дано да почива в мир.
После, като се обърна към офицерите карабинери, каза:
— Хайде, господа, не мисля, че сме нужни тук — и с тези думи той се изниза от кухнята покрай моите братя, които изглеждаха доста глупаво.
— Сестрата наистина е убила майката — промърмори лекарят под носа си.
Като се увери, че е безопасно и нямам намерение да го промуша с ножа си, отец Франческо влезе откъм двора. Той извърши нужните ритуалите и при действията си се изцапа с кръв. Кръвта на пода се просмука по ръба на неговия чист, бял, колосан филон при докосването до каменните плочи и когато си тръгна, той изглеждаше така, сякаш е давал последно причастие в зона на военни действия.
Смяхме се на това по-късно, но аз никога не забравих, че според братята ми аз бях способна на отцеубийство.
СЕДМА ГЛАВА
Погребението беше забавено с няколко дни заради пристигането на Луиджи със самолет от Чикаго. Самолет! Дори не бяхме чували за някого, летял със самолет.
Чакането беше изключително неприятно, тъй като мама беше изложена на кухненската маса. Заедно с моите братя и ратаите се хранехме струпани в единия край на масата, докато мама заемаше другия.
Бях направила всичко по силите си майка ми да изглежда добре в последния си земен път. Бях я облякла в една от най-красивите й нощници и втъкнала няколко изкуствени цветя в косата й. Около нея бях поставила буркани с ароматни листа и плодове; нямаше много цветя наоколо по това време на годината и знаех, че мама не би одобрила нито един ненужен разход от цветарския магазин. Свещите горяха ден и нощ. За щастие, времето беше студено и одеколонът, който пръсках обилно над трупа беше достатъчен да спре неговото разлагане.
Коледа беше време на нещастие, въпреки че всички се преструвахме, че се забавляваме. Печеното свинско месо беше сочно с препечена кожичка, хрупкаво и крехко. Сервирах го със сос от доморасли ябълки, печени картофи с розмарин и градинска лобода. Шопарът беше крехък, нямаше съмнение; беше добре разфасован, всички бяха съгласни. Бях призната като експерт с ножа за филетиране.
Най-сетне, малко преди Нова година, Луиджи пристигна от Щатите заедно със съпругата си, барманката от Лингуаглоса. Приличаха на филмови звезди. Барманката дори имаше кожено палто, с което се врътна пред мен, преди да влезе вътре. Тя се смяташе за твърде важна особа за това старо място и сбърчи нос при вида на праха и паяжините, а и заради това, че аз се грижа за домакинството; самата тя имаше прислужница в Чикаго.