Съпругата на Луиджи изпищя при вида на трупа, който определи като гротеска. Веднага обяви колко е доволна, че не е довела децата: такава гледка, със сигурност щяла да им остави ужасяващ белег за цял живот. Беше донесла толкова много багаж със себе си, гламавият ратай Розарио едва не получи херния докато го занесе вътре. За нея цялото пътуване сякаш не беше нещо повече от модно ревю и по време на престоя си сменяше дрехите най-малко четири пъти на ден.
Луиджи беше снизходителен към нея. Имаше по-важни неща, за които да мисли. Той беше напълнял от постоянното ядене на пица в Чикаго и ходеше навсякъде със захапана между зъбите пура. От времето когато пристигна, до времето когато си замина, поток от лъскави автомобили идваха по алеята към къщата, странни мъже в костюми излизаха от тях, а Луиджи с часове се затваряше за срещи с тези непознати, така че за нас, останалите, беше почти невъзможно да говорим с него.
Погребението не можеше да се бави повече и се състоя сутринта на последния ден от годината. Беше необичайно студено, докато нашата малка процесия вървеше по своя път нагоре по склона до черквата „Аве Мария" и оттам към гробищата. За трети път изминавах този път — заради моя любовник; с празния ковчег на мъжа, за който се опасявам, че не е бил мой баща, а сега вървя след майка ми по този хълм. Скоро ще дойде моят ред.
Минахме покрай гроба на Бартоломео. Той ми се усмихваше, все още момче, от снимката, поставена на камъка. Колко странно, че той щеше да остане млад, а аз трябваше да остарея и надебелея; каква странна двойка бихме били сега, помислих си аз.
Шествието спря пред парцела на Фиоре. Земята до празния гроб на татко беше изкопана, за да приеме мама.
Отец Франческо извърши благослужението; той изкарваше прехраната си от погребенията на близките ми.
— In nomine padre, filii, et spiritu sanctus…[14] Луиджи беше уредил хор да съпровожда процесията по целия път от Агридженто, и когато запяха „Аве Мария", малкият ковчег беше положен в земята.
По обратния път към къщи опечалените се разпръснаха поединично, по двойки, бъбреха си на теми, които са неизменни след подобно събитие. Озовах се редом с Луиджи. За щастие, бяхме се отдалечили от другите, макар че острият глас на барманката от Лингуаглоса се чуваше от доста далеч. Имаше нещо, което трябваше да го попитам. От всички мои братя, Луиджи бе този, който знаеше истината.
— Луиджи, мама поговори малко с мен, преди да умре.
— Така ли? — говореше с американски акцент.
— Да.
— Е, какво каза тя?
— Беше трудно да се разбере, тъй като дишането й беше много накъсано, тя си отиваше, но съм сигурна, че каза, че татко не е истинският ми баща.
— Ох, значи ти е казала това.
— Искаш да кажеш, че е вярно?
— Да, вярно е.
Имах чувството, че думите му ме удариха като с юмрук в стомаха, точно в слънчевия сплит. Не можех да дишам. Значи това е вярно. Искрено се надявах, че той ще каже, че съзнанието на мама е било замъглено с приближаването на смъртта, и че тя е измислила всичко това.
— Знам, че сигурно си била шокирана, Роза, да го чуеш по този начин, но е вярно, че не си родена от семето на Филипо Фиоре.
— И кой е истинският ми баща, знаеш ли, Луи?
— Чул съм някои неща, разбира се, но, Роза, татко винаги гледаше на теб като неговото малко момиче. Трябва да знаеш, аз мисля, че той смяташе, че си негова. Според мен той никога не разбра, дори не подозираше. Разбира се, ти беше неговата любимка. Беше толкова отдавна, сигурна ли си, че наистина искаш да знаеш?
— Разбира се, че искам. Трябва да знам. Няма връщане назад сега. Кажи ми кой е той.
— Това се е случило така. Когато беше по-млада, мама беше много страстна жена. Винаги се радваше на компанията на мъжете. Не че не обичаше татко или нещо подобно. Когато беше млада, на нея й беше много трудно да откаже, ако някой мъж проявеше интерес към нея. Това не означаваше нищо за нея. Нищо. Беше просто плътско удоволствие.
— И така, кой беше, Луиджи? Не ме дръж в напрежение.
— Добре, стигам до това. Просто исках да обясня малко за твоя произход първо.
— Луи — помолих го аз.
— Добре, сама се сети. Свещеникът.
— Отец Франческо?
— Да.
— Искаш да ми кажеш, че свещеникът, отец Франческо, е мой баща?
— Да. Съжалявам, че ти го казвам по този начин, но ти ме принуди. Аз не правя разлика между теб и нас. Ти все още си нашата малка сестра.
Отец Франческо, перверзният свещеник. Не можех да повярвам. Полазиха ме тръпки. Луиджи изостана, усети, че имам нужда да остана сама, да осмисля тази най-неприятна новина. Ох, сигурно не е така. Има някаква грешка. Свещеникът ме беше ужасил. През целия си живот чувствах отвращение към него, особено в момента на смъртта на Бартоломео, когато той злоупотреби с доверието ми, отказа ми защитата на църквата и мастурбира, докато слушаше моята история. Никога повече не бях продумала и една дума с него, от този момент нататък бях обърнала гръб на църквата, която той представляваше. Да знам, че съм създадена от такъв човек беше твърде ужасно бреме. А мъжът, когото винаги съм мислила за свой баща, на вид простодушен, но достоен, Филипо Фиоре, беше не повече от рогоносец. Може би ме е мразил, защото аз съм видимото доказателство за изневярата на жена му.