Имах намерение да попитам Луи какво знае той за Англичанина, но тази новина беше такъв шок, че не можех да издържа да чуя още нещо изненадващо. Докато вървях сама към фермата, чух отличителния звук от походката на близнаците зад мен. Обърнах се и те тръгнаха заедно с мен. Усмихваха се срамежливо.
— Роза, имаме да ти кажем нещо. В края на краищата трябва да има и радост в този тъжен ден. Роза, искаме ти да бъдеш първата, която ще разбере — ние ще ставаме баща.
— Ох, момчета, това е чудесно. Много се радвам за вас двамата. За всички вас.
Опитвах се да звуча ентусиазирана, но ми беше трудно, исках да крещя без да спирам.
— Благодарим ти. Установихме го тази сутрин. Бианкамария Особуко е с дете. Нашето дете. За нас няма значение кой от нас е бащата. Няма начин да разберем, а освен това ние сме една плът. То ще бъде нашето дете. Докторът каза, че има всички шансове да се роди нормално, а ако е момиче, ще я кръстим на теб.
— Ще бъде чест за мен. Така се радвам за вас, наистина. Имаме нужда от добра новина, момчета, защото има твърде много мъка на този свят.
Те се втурнаха напред със скок в съвместната им стъпка, за да разкажат на братята ни за своята радост. Как щеше да избухне мама, ако беше жива. Курвата да роди дете. Ами ако и то се роди с проклетата уродливост на своите бащи? Главата ми натежа под бремето на тези мисли.
Не след дълго се прибрахме вкъщи и аз приготвих чай, който сервирах в предния салон. Имаше прошуто в изобилие от закланото прасе, хляб и туршия. Никой от нас не можеше да го вкуси, твърде болезнено напомняше за ужасния ден на смъртта на мама, но барманката от Лингуаглоса яде достатъчно, за да започне да й се повдига, а далечните роднини и селяните не спазваха благоприличие. Имаше също студен фазан и ябълков сладкиш с дюля. Мама щеше да бъде доволна от поднесената храна. Веднага след като всички си тръгнаха, почистих съдовете и се качих да си легна. Имах твърде много да мисля. Денят беше ужасен.
На следващия ден Луиджи и жена му си тръгнаха за Щатите. Докато се качваха в автомобила, който трябваше да ги откара на летището, си казах: сега или никога. Трябваше да попитам Луиджи какво точно знае за Англичанина.
— Този човек не беше добър, Роза. Не ми хареса, когато чух, че си започнала да се занасяш с него. Лошо парче, боклук, това е всичко, което беше. Затова трябваше да го премахна.
Шофьорът запали двигателя.
— Да премахнеш? — попитах, неразбиращо.
Автомобилът започна да се отдалечава. Вървях успоредно до отворения прозорец. Всички започнаха да махат за сбогом.
— Отстранил съм го — чух Луиджи да казва над виковете на сбогуване и шума на двигателя. — Няма да го видиш никога повече.
Не можех повече да вървя в крак с колата.
— Искаш да кажеш, че е мъртъв? Уби ли го? — извиках след него. Но беше твърде късно, Луиджи беше заминал. Повече никога не го видях. На следващата година той беше открит в подземен паркинг с куршум в главата. Но отново прибързвам с разказа си.
Побързах към кухнята и започнах да меся тестото за вечерния хляб. Значи моят брат бе убил любимия ми. Какво начало на деня.
Блъсках и блъсках тестото с такава сила, че краката на достопочтената маса се разклатиха. Майка ми беше мъртва, свещеникът беше мой баща, а брат ми беше убил любимия ми. За първи път в живота си се страхувах за здравия си разум. Изведнъж усетих всичко да се изплъзва от ръцете ми. Стоварих юмруците си с трясък върху тестото. Какво още щяха да хвърлят по мен орисниците?
Значи предположението ми е било вярно: хората на Луиджи изобщо не са се интересували от мен, а от Англичанина. Но как? Защо?
Откъде Луиджи го познаваше? Това можеше да означава само, че Англичанина беше свързан по някакъв начин с мафиотски дела — в края на краищата, това беше светът на Луиджи. Как иначе двамата можеха да бъдат свързани?