Защо Луиджи каза, че Англичанина не бил добър? Какво е знаел за него?
Често се улавях, че мисля за разговора ни с Англичанина, че не може да ми каже къде е бил на онова пътуване извън Палермо, когато убиха Крочифисо, "заради собствената ми безопасност“. Щом опасността отмине, той каза, че ще ми разкаже всичко. Очевидно нямаше нищо общо с писането на готварски книги. Как ми се искаше да го бях притиснала още по онова време и да го накарам да ми каже. Но бях толкова влюбена в него, че просто съм приемала всичко.
Вече никога няма да разбера. Брат ми бе убил Англичанина. Знаех, че няма да науча нищо повече от Луиджи, дори ако по някакъв начин успеех да го последвам на другия край на земята. Знаех също, че дори и да докарам себе си до пълна лудост, обмисляйки всички възможности, това няма да върне Англичанина.
Англичанина бе мъртъв. Още преди разговора с Луиджи имах чувството, че той е мъртъв. Със сърцето си го знаех от самото начало. В интерес на истината знаех, че никой не оцелява след подобно изчезване. Все пак, до този момент, преди да го узная със сигурност, винаги съм искала да заблудя себе си с надеждата, че по някакво чудо, в бъдеще, макар и далечно, може да се съберем отново.
Сега всяка надежда бе загубена. Той беше мъртъв. Този толкова чувствителен, толкова жизнен мъж е мъртъв. Помъчих се да си го представя, но не успях. Насилих се да си представя трупа му, за да убедя себе си и да повярвам. Как бе възможно тази жизнена енергия, толкова силна в него, да угасне като нищожен пламък на свещ? Не мога да го приема. Мразех Луиджи. Ударих тестото, все едно пробивах лицето му. Не бях месила така от смъртта на Бартоломео.
ОСМА ГЛАВА
На следващия ден отидох в града, тъй като имах работа с баща ми, свещеника. Душевното ми вълнение даде сили на краката ми и тичах почти през цялото време, докато стигна до черквата.
Влязох. Открих отец Франческо да почиства олтара, точно както в онзи ден преди двайсет и шест години след моята любовна нощ с Бартоломео. Ароматът на тамян, играта на пламъчетата на свещите и плачещата статуя на Дева Мария, ме пренесоха обратно в същия ден, който си спомнях с пределна яснота.
Сега отецът се беше прегърбил с възрастта и косата му, някога черна като торф, беше бяла и рядка. Лицето му беше набраздено и зрението му беше отслабнало.
— Здравейте, отче — извиках с неосъзната ирония.
— Кой е там? — скочи той, когато чу непознат глас зад себе си.
— Роза е.
— Роза? — гласът му се извиси въпросително.
— Роза… — промърмори той на себе си.
Дотътри се по-близо и ме фиксира с очи, покрити с катаракта. Разпознаването стана бавно.
— Ах, дете мое. Познавам те. Знам лицето ти, въпреки че не мога да си спомня името ти…
— Казвам се Роза Фиоре — промълвих тихо.
Въобразявах ли си или неговото хладнокръвие изчезна за секунда?
— Ах, да, Роза. Роза Фиоре — повтори той тихичко на себе си, сякаш, за да подпомогне паметта си. — Познавах твоите родители.
— Познавате майка ми доста добре, нали, отче?
— Да, познавах я. Защо питаш?
— Защото има някои неща, които трябва да узная. Искам да ви питам за тях.
— Разбирам. Добре тогава, да влезем в канцеларията, дете мое. Можем да говорим там.
Колебаех се дали да го последвам. Беше ме страх да остана сама с него, колкото и странно да звучи. Нещо в него ме караше да се страхувам. Въпреки това го последвах до кораба на черквата и от там в съдохранилището. Той посочи една пейка, където двамата седнахме.
— И така, какво мога да направя за теб, детето ми? — попита той с лукав поглед. — Дошла си за изповед ли?
— Не, не съм дошла за изповед, — отговорих аз, смутена от липсата му на срам. Подразних се и от себе си, че не го предизвиках за някогашните му действия, но трябваше да стигна до точката на настоящото си посещение, а вече едва се борех да запазя самообладание.
— Преди смъртта си майка ми — продължих — се опита да ми каже нещо. Каза, че Филипо Фиоре не е истинският ми баща. Но издъхна, преди да успее да ми каже кой е моят истински баща.
Разбирам.
— След това говорих с брат ми Луиджи.
— Да?
— И той каза…
— Да?
Преглътнах с мъка.
— Той каза, че вие сте моят баща.
Втренчих се в него, очаквах реакцията му. Бях изненадана, когато той започна бавно и стържещо да се смее.
— Аз, твой баща? Ха-ха-ха, това е смешно. Това е много смешно — той продължи да се смее.
— Какво смешно има?
— Това, което е смешно, е идеята, че изобщо бих могъл да бъда баща. Ха, ха, ха. Виж, скъпа моя, в целия си дълъг живот никога не съм правил секс с жена. Жените никога не са ме интересували, ако разбираш какво искам да кажа.