— Тоест не сте мой баща. Сигурно ли е, че не сте мой баща?
— Да, Роза, съжалявам, че ще те разочаровам, но не съм твой баща.
— О, аз не съм разочарована, отче — отвърнах аз. — Вие ме отвращавате — след това си тръгнах.
Той все още се смееше на себе си, когато напуснах черквата със сърце, изпълнено с радост, че този перверзник не е мой баща. Значи Луиджи е сгрешил. Той не е знаел всичко. Но ако нито Филипо Фиоре, нито отец Франческо, не е мой баща, тогава кой, за Бога, беше той? И ако Луиджи грешеше за изневярата на мама, той може би грешеше и за Англичанина. Възможно ли е да е излъгал за всичко?
Като стигнах до фермата, видях, че Розарио се мотае на двора, подритваше мръсотията с върха на ботушите си и пушеше лула, като изпускаше облаци синкав дим, който кръжеше над главата му.
Той закуцука срещу мен, очевидно ме бе чакал.
— Какво искаш, Розарио? Много съм заета и много уморена.
— Розарио говори с Роза, — каза той.
— Добре, за какво става дума?
— Розарио каже Роза нещо.
— Да?
— Розарио е баща на Роза.
Света Богородице!
— Какво искаш да кажеш, Розарио? За какво говориш? Той се обърка и започна да мърмори неразбираемо на себе си.
— Розарио влез в кухнята. Хайде. Ела и говори с Роза. Въведох го вътре и му предложих да седне, сипах му кана светла бира, за да се отпусне.
— Ти каза: „Розарио е баща на Роза." Сега ми го обясни. Отдели малко време. Не се плаши. Просто ми кажи какво имаше предвид.
Розарио потърка лицето си с пръсти, както правеше винаги, когато се чувстваше нервен и се опитваше да се съсредоточи.
— Хайде сега — подканих го аз спокойно и окуражително.
— Няма никой тук, за да ни чуят. Просто Розарио и Роза. Розарио каже на Роза, което той знае.
— Тъмна нощ. Студено. Розарио в обора. Топло там, виждаш ли? Розарио не е допускан в обора. Тя каза така. Но той не прави нищо лошо. Топлеше се, виждаш ли?
— Да, продължавай, Розарио, никой няма да ти пречи.
— Тя дойде, но аз не знаех, че е тя. Беше тъмно, разбираш ли?
— Да, беше тъмно. Продължавай.
— Тя направи неща на Розарио. Той не е виновен. Той не знаеше, че е тя. Той не можеше да направи нищо. Той не искал да стане нещо лошо.
— Не, не е. Продължавай.
— След това тя светнала фенера. Тя много ядосана. Тя наби Розарио. Тя го би с камшик. „Случай на сгрешена самоличност", каза тя. Тя каза на Розарио, ако той каже, тя го заключва, виждаш ли? Аз не искам да бъде заключен далеч. Ти няма да ме затвориш, нали?
— Не, Розарио, всичко е наред. Няма да позволя нищо да ти се случи.
— След това дойде дете. Момичето на Розарио. Тя каза, че той не трябва да познава момичето. Или да го обича. Това не е позволено. Той няма да докосва и да обича или да говори с него, иначе Розарио бъде затворен в тъмница. Но Розарио обича Роза. Винаги той обича Роза. Тя я няма. Тя мъртва. Тя не може да заключи Розарио сега. Розарио е баща на Роза. Роза е момичето на Розарио.
Мили Боже, излиза че този малоумник е мой баща.
— Всичко е наред, Розарио. Никой няма да те нарани или да те затвори, или нещо подобно. Няма да им позволя. Сега трябва да мислим внимателно за всичко, така че, Розарио иди си сега и нека Роза помисли. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Няма нищо лошо да ти се случи. Отиваш и се заемаш с работата си. Те ще се нуждаят от теб на нивите.
Той пресуши каната си с бира и излезе от кухнята. Когато си отиде, ударих главата си в масата няколко пъти, надявайки се, физическата болка да притъпи душевната.
Бях дъщеря на полуидиот. Как можеше майка ми да ми причини това? Нямах никакво съмнение за достоверността на историята му. Докато ми говореше, бях поразена от физическата си прилика с него; носът му беше същият като моя, очите му имаха същият зелен цвят, неговите извити вежди, неговото телосложение, зъбите му. Тези неща никога преди не ми бяха правили впечатление. Да си кажа честно, наистина никога не съм го оглеждала внимателно. Също изражението на лицето му, маниерите му, движенията на ръцете, когато говори: това е като да се гледаш в огледалото. Имах полуидиот за баща. Можеха ли нещата да станат по-лоши от това?
Изтичах до печката да изпържа няколко сицилиански палачинки. Натъпках капещите златни палачинки в устата си и продължавах да ям, докато яростта ми не утихна. Трябваше да остана спокойна. Преживявала съм и по-лоши трагедии от тази.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Преди да съм разбрала, измина година от моето завръщане в Кастильоне. Сега, когато мама я нямаше, аз управлявах фермата. Бях направила някои промени, с които, трябва да призная, бях доста горда. Въведох собствена система за водене на счетоводство и записвах сметките си в поредица от прилежно попълвани книги, точно като тези в библиотеката. Бях организирала малък кабинет за себе си и го оборудвах с впечатляващ набор от канцеларски материали, които купих от магазините в Рандацо. Имаше подострени моливи, асортимент от писалки, хартия и пликове в различни размери, етикетирани папки и гумени печати. Беше много приятно.