Но промените не бяха само административни. Направих също много практически подобрения. Бях поръчала да се монтират тръби за свързване на фермата с водната и канализационната системи. Бях ремонтирала някои от къщичките в далечния край на имота и настаних в тях Розарио и част от ратаите заедно със семействата им. В края на краищата, не можех да допусна баща ми да живее в коптор.
Бях преодоляла първоначалния срив от разкритието на самоличността на истинския ми баща. Розарио беше бавен, но мил и честен човек и бях трогната от предаността му към мен. Любовта към мен, която е бил принуден да крие докато мама беше жива, сега показваше с хиляди малки жестове. Носеше ми цветя, които беше набрал от живите плетове или пресни топли яйца от своите пилета. Миеше чиниите след хранене, без да обръща внимание на закачките на моите братя и другите ратаи. С течение на времето той ме спечели и се привързах много към него, въпреки предразсъдъците си.
Скоро купих трактор, първия в региона, и камион, с който продукцията да се кара на пазара. Съседите казаха, че мама ще се обърне в гроба заради разходите, но всъщност просто завиждаха. Бях убедена, че трябва да сме в крак с времето вместо да продължаваме да правим нещата по старомоден начин.
Нямах намерение да поемам ръководството, но нито един от братята ми нямаше представа как да управлява бизнеса. Всяка минута някой от тях тичаше в кухнята да ме пита какво би направила мама в дадена ситуация и така от само себе си поех цялата отговорност. Реших кои пасища с какви култури трябва да се засаждат. Определях кои животни да бъдат угоявани и кои да бъдат заклани. Установявах коя продукция трябва да се съхранява и коя трябва да бъде закарана на пазара и така нататък. В моето семейство жените бяха силните и предполагам, че мъжете просто не искаха да се нагърбват с излишни задължения. Ох, за Англичанина. Той беше мъж в истинския смисъл на думата.
Въпреки всички мои допълнителни отговорности, не пренебрегвах задълженията си в кухнята. Харесваше ми да мисля, че нито един от моите братя или нарасналия брой на ратаите не се бяха хранили по-добре някога през живота си. Приготвях закуска, обяд и вечеря. Готвех огромна тенджера с печено или поднасях току-що заклано прасе сукалче. Все още месех всичкия хляб вкъщи и често имаше вкусен десерт или прясно сирене и ябълки.
Бях щастлива, по мой начин. Нямах любовник, така че не можех да изпитвам повратностите на любовта. Можех само да си спомням как правехме любов. Спомнях си въздишките когато твърдият му член леко си проправяше път до пластовете на малките срамни устни, а след това, когато беше допускан, те се затваряха отново около него като венчелистчета на роза.
Англичанина беше твърде често в съзнанието ми, особено когато бях в кухнята и приготвях някое от ястията, които бяхме готвили заедно. Никога вече не можех да ям спагети, без да си спомня с усмивка онази нощ. Постоянно ми липсваше. Понякога си фантазирах за това какво би станало, ако той не беше изчезнал. Можеше ли любовта ни да продължи повече от онова знаменито лято? Питах себе си. Понякога си мислех, че в крайна сметка той може би се е върнал обратно към предишния си живот в Оксфорд или Лондон, или на някое друго място в Англия.
И все пак, ако не беше заминал, тогава какво? В такива моменти ръцете ми се отпускаха в купата за втасване на тестото, очите ми гледаха втренчено, а въображението политаше.
Веднъж видях как двамата стоим на стъпалата на катедралата, там, в Палермо. Беше през един ден в началото на лятото — май, мисля, когато светлината е сребърна и бризът все още е хладен. Бях облечена в розовия костюм от две части и бях толкова горда с малката си шапка без периферия с воалетка. Ярко оцветени венчелистчета запърхаха в лицето ми като конфети и ме накараха да се смея. Англичанина, застанал до мен в елегантен костюм, се усмихваше със своята дяволита усмивка.
Качихме се в чакащия ни файтон и аз хвърлих във въздуха букета си от оранжеви цветчета. Всички момичета се разпищяха и скочиха с разтворени ръце, но го хвана Костанца, мръсницата.