Затичах надолу по стълбите и излязох на улицата, надявах се, че близнаците не бяха избрали точно тази вечер да останат в Катания, настрана от бизнеса.
Втурнах се към къщата на доктор Леобино, която беше в посока улица „Пиаве". Когато слугинята най-накрая се появи на вратата, ми каза, че лекарят е отишъл на спешно повикване в Монталбано и вероятно ще се върне в ранните часове на следващата сутрин. Как проклинах собствената си съдба и тази на Бианкамария Особуко, когато забързах обратно. Знаех, че щеше да е безсмислено да моля някой друг за помощ. Бианкамария Особуко беше отбягвана от по-голямата част от жителите на града и никоя жена не би рискувал да навлече гнева на мъжа си като ни дойде на помощ. Жалко, че беззъбата акушерка Маргарита Генджива беше загинала в свлачище преди осемнадесет години.
Като приближих къщата чух жалните викове на Бианкамария Особуко, които идваха от отворения прозорец на горния етаж.
— Гуера, Паче. Помощ! Умирам!
— Всичко е наред, мила моя — обадих се, взех стъпалата нагоре по две наведнъж. — Не се паникьосвай. Тук съм.
— Къде е лекарят?
— Идва. На път е. Ще бъде тук само след малко. А докато той дойде, ние ще подготвим всичко.
Опитвах се да помисля какво трябва да се направи, но мозъкът ми се беше размекнал като тесто. Никога досега не бях присъствала на раждане. Въпреки че си спомнях нощта на раждането на близнаците, бях държана далеч от стаята и нямах представа какво се е случило вътре. Знаех, че чистите кърпи и легените с гореща вода са задължителни, така че ги приготвих, а след това седнах до Бианкамария Особуко, като се опитвах да я ободрявам с насърчителни думи и бършех изпотеното й чело с кърпа.
Болката й нарасна, дишането й се учести, а виковете й ставаха все по-силни. Бях наистина в паника, но бях твърдо решена да не допусна тя да го забележи. Продължаваше да пита къде е лекарят и кога ще да дойде. Вече знаех, че няма да пристигне навреме.
Контракциите й зачестиха и аз я подканих да напъва, да диша и да напъва отново. Тогава, съвсем неочаквано, една малка червена глава се показа между краката й. Хванах я и дръпнах леко. Мъничко хлъзгаво телце се появи, покрито със слуз в лилав цвят. Бианкамария Особуко протегна шията си, да погледне.
— Съединени ли са, Роза — прошепна тя, като че ли се страхуваше да говори високо, защото предварително знаеше отговора.
— Не, скъпа. Виж какво красиво момиченце!
Вдигнах бебето нагоре, за да го покажа на Бианкамария Особуко. Беше малко сладко същество. Приличаше на прасенце. Знаех, че трябваше да прекъсна пъпната връв, която все още я свързваше с майка й, взех остър нож и я прерязах близо до корема на бебето. После я взех и я измих в легена, за да премахна слузта. Изсуших я внимателно. Когато се обърнах да я подам на майка й, с изумление видях да се показва друга малка глава.
— Бианкамария Особуко, мисля, че са близнаци. Запази спокойствие. Ти дръж това, докато аз извадя другото.
Мога да кажа, че Бианкамария Особуко все още се страхуваше, че второто бебе може някак си да се залепи към първото, и огледа първородното за аномалии. Тя продължаваше да гледа със страх, докато не измъкнах второто от родилния канал. Второто детенце също беше съвършено.
— Ето, скъпа, още едно, също като първото, няма никакви белези или дефекти.
Отново срязах пъпната връв, измих бебето, подсуших го и го завих да му е топло. Дадох го на Бианкамария Особуко и тя го закрепи в другата ръка, почти невярваща на късмета си. Горката жена беше убедена, че нейните бебета ще са уродливи и не смееше дори да се зарадва, да не би орисниците да променят мнението си.
Суетях се наоколо и почиствах, доволна от начина, по който се бях справила. В края на краищата, нямах никакъв опит, а израждането на бебета не беше лесна работа.
Когато вдигнах чаршафа да измия Бианкамария Особуко, няма да повярвате, ако ви кажа, че имаше още едно дете, търсещо да ускори своя път към света. Друга малка главичка беше изпъкнала между краката на Бианкамария Особуко. Клетницата беше в такова състояние на объркване и облекчение, че не бе осъзнала, че все още ражда.
Беше още едно момиченце, същото като първите две. За всеки случай реших да се уверя, че това е последното бебе.
— Опитай се да усетиш дали има още бебета вътре в теб, скъпа!
— Не, Роза. Няма да има повече Това беше последното.
Така се родиха моите племеннички. Три момиченца.
Всичките еднакви. Всичките красиви. И изродени от леля им.
В ранните часове, след като възбудата беше отминала и Бианкамария Особуко и нейните тризначки бяха заспали, намерих убежище в кухнята, и се опитах да успокоя нервите си, като изпържа сицилиански палачинки. Все още нищо друго не можеше да успокои душата ми и да облекчи съвестта ми. Докато пържех плочките от паста от нахут в цвърчащо горещо масло, близнаците и лекарят дойдоха заедно.