Освен това месех най-финия хляб от твърда пшеница, най-вкусните чабата и фокача, които са били опитвани някога в този район. Понякога добавях мащерка в брашното, дъхав розмарин, откъснат пресен в близост до плета, все още с роса по листата.
Кадифената структура на моя хляб можеше да бъде постигната само с най-старателно месене и не след дълго аз развих мускули на ръцете, подобни на тези на повечето ратаи. Гръдните ми мускули също се разшириха, за да увеличат и без това вече щедрите пропорции на моя бюст.
Една вечер, късно, докато удрях тестото, думкането на моите нощни удари обезпокои останалите обитатели на фермата — Луиджи в неговото самотно правене на любов и мама с Антонио Калабрезе в тяхното брачно блаженство.
Мама изскочи от леглото, оставяйки младия си съпруг да се спаружва, уплашена, че Луи е довел тайно пак онази locanda[5] от странноприемницата при Лингуаглоса в своята стая. Във всеки друг случай тя би го налагала по главата заради греховете му, но в този с облекчение установи, че той се наслаждава на удоволствията на плътта сам.
Мама прелетя по коридора по нощница, задъхана и боса, за да се увери, че под покрива й не се извършва никакъв смъртен грях, грях, който можеше да застраши вечното спасение на дъщеря й и на осмината й синове.
Намери близнаците Гуера и Паче да спят дълбоко на дюшека в малката им детска стаичка. Леонардо, Марио, Джулиано, Джузепе и Салваторе се тресяха под завивките, уплашени, че вулканът ще изригне всеки момент.
— Роза, дъще моя, ела да си легнеш — каза мама уморено, когато влезе в кухнята и ме видя да работя с мускулестите си ръце, подготвяйки следващата доза тесто.
— По-късно, мамо, по-късно — отговорих, въпреки че в интерес на истината едва издържах, без да се подпирам на масата, толкова изтощена бях.
И все пак моето месене, колкото и трудоемко да беше, ми носеше утеха както нищо друго, умората ме пречистваше, къпеше ме с изключително чувство на спокойствие.
Правех хляб с такова качество и в такова количество, че Паоло Албони, хлебарят в града, се страхуваше, че ще му взема занаята. Когато нашето семейство и съседите ни, приятелите и далечните роднини от провинция Катания не можеха да ядат повече, бях принудена да раздавам хляба, като го оставях на импровизирана маса на главния път към Рандацо, така че странниците да се нахранят, когато минат оттам. Съвсем скоро дълга опашка от бедни и нуждаещи се се събираше до кухненската врата на фермата в очакване на моето изобилие, само, за да бъдат пропъдени, а ако са настоятелни, и да изядат по един пердах от мама.
По това време бях похарчила всичките си спестявания, с които трябваше да платя за моя чеиз, за брашно и други съставки. След като спестяванията ми свършиха, започнах да вземам назаем. Карах каруцата до Рандацо, за да си осигуря необходимите провизии от черния пазар, плащах завишени цени и падах жертва на многобройните градски лихвари.
От мъка правех не само паста и хляб. Приготвях доматен сос в толкова огромно количество, че можеше да се сравнява с производството на доматената фабрика „Пронтос" във Фиумефредо, която по това време беше подложена на рекет в замяна на защита от мафията.
Една сутрин открих отрязаната глава на едно от овчарските кучета пред задната врата с бележка, която ме съветваше да прекратя производството на доматен сос, ако не искам да нанеса вреда на бизнеса на изпращача и да стана обект на неговия гняв. Сетих се, че това е предупреждение от мафията, но то не ме притесни. На този етап изобщо не се тревожех от заплахи, отправени от хора. Хвърлих главата на кучето в огъня и се заех с консервирането.
В продължение на два месеца консервирах портокали и кайсии, праскови и круши, малини и нектарини, сливи и смокини в богат захарен сироп с лимонов аромат.
Слагах маслини и краставички в саламура, затварях гъби, чушки, артишок и аспержи в буркани със зехтин.
Правех мармалади и консервирах ягоди, малини, къпини и боровинки и други плодове, които после подреждах на лавиците в мазето. Всеки буркан бе надписан лично от мен и носеше датата на моята агония.