Докато други се молеха на Бог, той беше отдал душата си на дявола, за да намери сила да направи каквото е необходимо. А сега глупавата жена го молеше да го направи отново.
„Проклета да е!“
Беше му пращала покани за ужасните си балове, сякаш са важни, сякаш една вечер, прекарана в компанията ù, беше добра цена за времето му. Какво знаеше тя за мъчението? Какво знаеше тя за ада? Ако изпълнеше прищявката ù, само щеше да я завлече и нея, а след това тя нямаше да намери изход. Клейборн знаеше тази истина достатъчно добре.
Той посегна надолу и сграбчи нова бутилка от малката армия, която беше подредил на пода до стола си. Беше прекарал твърде много такива нощи, за да не знае къде да се обърне за утеха, когато наблизо нямаше жена.
Проклятие, трябваше да доведе едно от момичетата на Джак у дома. Дори Франи нямаше да може да му предложи утеха. Никога нямаше да може да я вземе с отчаянието, което го беше стиснало в ноктите си сега. Това, което му трябваше, беше жена, достатъчно силна, за да посрещне мощните му тласъци, без да трепне. Жена, която нямаше да се уплаши. Жена, която щеше да извика звяра в него и нямаше да има желание да го усмирява.
Картината как лейди Катрин Мабри се гърчи под него, изпълни съзнанието му и той запрати полуизпразнената бутилка през стаята. Прокле я отново. Беше се борил толкова силно да остане цивилизован, да не се върне към корените си, а тя беше успяла напълно да го погуби. Трябваше да я вдигне на ръце и да я отнесе в спалнята си. Трябваше да ù покаже точно на какво е способен.
Убийство? Боже мой, както беше доказал, той беше способен на много по-лоши неща от това.
* * *
От дневника на Лушън Лангдън
Не знаех името на мъжа, когото убих. Не знаех, че съдбата беше отредила той да е наследник на титла.
Знаех само, че беше наранил Франи – жестоко и без милост. Затова се нагърбих да бъда негов съдник и екзекутор.
За съжаление в бързината да въздам правосъдие не взех подходящите предпазни мерки. Имаше свидетел и аз бях арестуван набързо.
Като се замисля сега, виждам колко арогантен съм бил да вярвам, че съм имал мъдростта да реша съдбата му. Но смятах, че съм запознат отблизо със съдебната система, след като бях арестуван на осемгодишна възраст и лежах три месеца в затвора. Носех белега за моето престъпление на десния си палец – „К“ за крадец, прогорено в нежната плът.
Година след затварянето ми беше решено, че практиката с белязването на престъпниците по този жесток начин трябва да бъде спряна. И беше.
Знаех, че затворът не е приятно място. Знаех, че превозват някои престъпници на огромни тежки кораби далеч от английския бряг, но не познавах нито един от тях лично и затова не можех да съдя доколко това беше честно.
Бях посещавал едно или две публични обесвания. Изглеждаха суров начин да си отидеш.
Но все пак нямах желание мъжът, който беше наранил Франи, да остане ненаказан или наказанието му да не отговаря на престъплението му. Затова го убих.
Полицаят, който ме арестува, ме увери, че скоро ще затанцувам на вятъра. Слушах мрачните му предсказания със стоицизъм, защото не изпитвах разкаяние. Когато някой нарани тези, които обичаме, трябва да направим каквото е необходимо. А аз винаги съм обичал Франи.
Чаках в стаята за разпит в Уайтхол, когато доведоха стария джентълмен. Очите му горяха с отмъщение и знаех, без да ми казват, че съм убил неговия син. От дрехите и маниерите му разбрах, че е човек с власт и ще ме прати в ада.
Той дълго ме гледа втренчено и аз също го гледах. От момента на арестуването ми не бях казал нито една дума, освен името си. Нито отричах, нито потвърждавах обвиненията.
– Винаги си дръжте езиците! – съветваше ни Фейгън, в случай че бъдем арестувани. – Без значение к’во им кажете, истина или лъжа, те ще го извъртят така, че да устройва целите им.
Отрано се бях научил, че думите на Фейгън не трябва да се пренебрегват. Той знаеше какво говори.
Старият джентълмен направи най-странното нещо. Той пристъпи напред, стисна брадичката ми с облечената си с ръкавица ръка и завъртя лицето ми насам, после натам.
– Трябва ми повече светлина – заяви той.
Бяха донесени още лампи, които бяха разположени на масата пред мен, докато не започнах да чувствам, че всяка моя пора е изложена на показ. Гневът в очите на стария джентълмен се смени с нещо по-меко – емоция, която не разпознах.
– Какво има, милорд? – попита инспекторът.
– Мисля, че това е моят внук – изрече грубо старият джентълмен.
– Този, който изчезна?
Старият джентълмен кимна веднъж и аз видях изход от затруднението си. Вече се бях научил да чета хората. Знаех какво искаше старият джентълмен. Отговарях на въпросите му така, че да повярва, че аз наистина съм неговият внук.