– Обожавам те, Франи. Знаеш това. Винаги съм те обожавал.
Тя го дари с усмивка, която винаги го стопляше, но не беше такава, която да подкоси краката му. Би могъл да убие, за да запази тази усмивка на лицето ù. Но за да запази усмивката на Катрин, би умрял с готовност.
– Но обичаш Катрин – каза тихо Франи.
Той се почувства така, сякаш е бил зашлевен, но в същото време го заля облекчение. Да, това беше най-подходящата обстановка да помоли Франи да се омъжи за него, но не искаше да се възползва.
– Откъде знаеш?
– Ако можеше да видиш начина, по който я гледаш. Винаги си пазил емоциите си толкова добре, но любовта, която изпитваш към нея, не може да бъде скрита. Ако някой мъж някога ме погледне така, както ти нея, не се съмнявам, че ще се омъжа за него, дори да е крал.
Той пое ръката ù и целуна пръстите ù.
– Прости ми, Франи, но след всички тези седмици, през които настоявах да научиш всичко необходимо, за да бъдеш моя съпруга, не мога да се оженя за теб.
– Никога не съм мислила, че ще можеш. Или че трябва. Аз също те обожавам, но както сестра обича брат.
– Не исках да се влюбвам в нея. Но ти си права. Влюбих се. Ужасява ме мисълта, че я обичам толкова много.
– Подозирам, че ужасява и нея. Тя знае ли как се чувстваш?
– Не, Боже, не! Ами ако ме отблъсне? Не знам как ще живея с това.
– Ти си страхливец.
Той се засмя тихо и стисна ръката ù. Колко пъти Катрин му беше посочвала същия недостатък?
– Когато става дума за сърцето, да.
– Тя няма да чака вечно, Люк.
– Зная, но се боя, че съм недостоен за нея.
– Ако бях някоя дребнава жена, щях да се обидя. Смяташ себе си за достатъчно достоен за мен.
Той се ухили.
– Нямах намерение да прозвучи така. Знаеш ли, че се мъчих цяла година, преди да поискам твоята ръка?
– Не чакай толкова дълго, за да поискаш нейната! Ако наистина я искаш, не чакай и ден!
* * *
Катрин мина през предната врата със смесени чувства. Беше развълнувана, че ще пътува до Америка и тъжна, че ще напусне Англия. Но беше купила билета си тази сутрин. Щеше да замине от Ливърпул и да пристигне в Ню Йорк за няколко седмици. Там щеше да потърси квартира. Изглежда много англичани бяха започнали да емигрират в Америка. Тя нямаше да е сама и щяха да си помагат един на друг.
Свали шапката и ръкавиците си и постави чантата си (със скъпоценния билет вътре, заедно с документите, които Франи беше подготвила за нея) на масата във вестибюла.
– А, ето те! – каза Стърлинг, излизайки от коридора. – Имаш посетител. Чака те в библиотеката.
– Кой е?
– Клейборн.
Сърцето на Катрин заблъска в гърдите ù.
– Какво прави той тук?
– Очевидно иска да те види. Чака те два часа. Какво правеше навън?
– Не ти дължа отчет за действията си. – Тя тръгна по коридора, а Стърлинг тръгна след нея. Тя спря и се обърна към него. – Нито се нуждая да ме придружаваш, когато говоря с Клейборн.
– Една жена не влиза в стая с джентълмен сама.
– Стърлинг, докато ти се наслаждаваше на пътуванията си, прекарах доста време сама с Клейборн. Не се нуждая от теб, да надзираваш срещата ни. Уверявам те, че няма причина за тревога. Той ще бъде съвършен джентълмен.
Той погледна към вратата, където слугата чакаше, после погледна към нея.
– Катрин, знам, че не бях най-добрият брат, но съм решен да поема отговорностите си по-сериозно.
Ако ги поемеше още малко по-сериозно, щеше да се озове заключена в кула.
– Няма нужда. Напълно способна съм да се грижа за себе си. Затова, моля те, не ни безпокой!
Остави го да стои там и мина през вратата, която слугата беше отворил. Припомни си онази първа нощ в библиотеката на Клейборн, само че сега той стоеше до прозореца и стаята беше изпълнена с топлината на слънцето, вместо с прохладата на полунощните сенки.
– Милорд Клейборн, толкова мило от ваша страна да ме посетите.
– Толкова официалности, след всичко, което сме споделили? – В тона му нямаше нищо подигравателно, по-скоро беше несъмнено чувствен. Само мисълта за всичко, което бяха споделили, накара тялото ù да се сгорещи и тя помисли, че има опасност отново да припадне. Той изглеждаше невероятно и беше облечен толкова официално. Красив като грях. Сърцето ù пърхаше от близостта му, а ръцете ù искаха да се пресегнат към него. Щеше да ù липсва ужасно, но винаги щеше да има и да пази скъпоценния спомен за времето им заедно, който той неволно ù беше дал.
– Как е Франи? – попита тя. Думите ù излизаха бързо и тя горещо се надяваше той да си тръгне, преди тя да се разчувства. Въпреки че беше видяла Франи едва тази сутрин, тя не искаше да повдига съмненията му, като не попита.