Но не можеше да обсъжда тези мисли с Джак. Имаше една част от сърцето и от душата му, която може би никога повече нямаше да може да довери на дългогодишния си приятел.
– Проклятие! – измърмори Джак.
Люк вдигна вежда.
– Това изглежда странна реакция. Дори от теб.
– Трябва да построя на Бил болница. Залагахме. – Той поклати глава. – Няма значение. Поздравления! Ще пием ли за това? – той стана и посегна за бутилка.
– Не.
Джак го погледна.
– Не пия много напоследък.
– Аз пия. – Джак наля уиски в чашата и я вдигна високо. – За твоето здраве и щастие, както и за Катрин!
Пресуши съдържанието на чашата на един дъх.
Люк си спомни, че Джак беше този, който за първи път го беше запознал с вкуса на уиски, ром и джин. Джак го беше научил как да мами на карти, как да пребърква джобове, без да бъде хванат. Джак го беше уверил, че всичко ще бъде наред, когато го беше намерил като малко уплашено момче да се крие в уличката, и му беше обещал, че няма да позволи на никой да го нарани. Въпреки недостатъците си, каквито имаше много, Джак никога не беше изоставял Люк. Никога.
– Дойдох да те помоля да застанеш до мен пред олтара – каза Люк тихо, – когато с Катрин се оженим след две седмици.
Джак се ухили.
– Ти си лорд. Трябва да помолиш Чесни или Милнър.
– Не съм приятел с Чесни, нито с Милнър. Не бих рискувал живота си за тях, нито те за мен.
Джак отклони поглед, а гласът му беше наситен с емоция, когато накрая заговори.
– Да застана до теб, ще бъде най-голямата чест в живота ми.
– Винаги си бил до мен, Джак.
Джак погледна отново към него и кимна рязко.
– Каква двойка бяхме само, а?
– Твърде арогантна понякога.
– Защото бяхме твърде добри и твърде умни – той се засмя тихо. – Е, освен когато ни хванаха, разбира се.
Люк влезе в стаята.
– Смятам, че ще се възползвам от това питие.
Джак наля питие в две чаши. Люк вдигна своята и вдигна наздравица:
– За Фейгън, който ни научи да оцеляваме на улицата!
– И за дядо ти – каза Джак сериозно, – за това, че се опита да ни направи джентълмени, въпреки че се провали ужасно с някои от нас, боя се.
Люк усети познатия болезнен възел в гърдите, близо до сърцето, когато помисли за стария джентълмен. Вдигна чашата си високо.
– За дядо ми!
* * *
В деня, в който се ожениха, валя. Но на Катрин не ù пукаше. Тя носеше достатъчно щастие и радост в душата си и дори да валеше до края на живота им, щяха винаги да познават слънцето. Тъй като тя и Стърлинг още бяха в траур заради загубата на баща им, а Уини заради смъртта на Евъндейл и етикетът забраняваше вдовици да посещават сватби, Катрин настоя церемонията да бъде малка и да се състои в параклис.
Клейборн не би позволил нещо да ù бъде отказано. Катрин винаги се беше наслаждавала на независимостта си и се утешаваше да знае, че той никога няма да се опита да я задуши. Напротив, тя подозираше, че той също се наслаждава на нейната свобода.
Въпреки лошото време присъстваха неколцина благородници, по-скоро от любопитство, отколкото от добри чувства. Маркъс Лангдън беше там, майка му забележимо липсваше. Франи стоеше до Катрин, тъй като Уини не можеше да го направи заради траура. Джак стоеше до Люк. Катрин беше доволна, че се бяха сдобрили, въпреки че Люк го беше направил с някои опасения.
Но това, което най-много я изненада, беше името, което чу, когато епископът попита Люк:
– Ти, Лушън Оливър Лангдън, пети граф Клейборн...
Оливър.
Задържайки погледа му, докато той ù се кълнеше във вярност, тя се зачуди колко от детството му е описано в историята, която наскоро беше чела на баща си. Изглеждаше невероятно, но не и невъзможно. Но това беше загадка за друг ден.
Днес тя се радваше на любовта му, която виждаше отразена в очите му. Те бяха прозорци на душа, която тя виждаше толкова ясно. Душа, която някога беше тъжна, а сега светеше ярко с обещание за щастливо бъдеще. Катрин беше поразена от мисълта колко много го обича и колко много той обича нея.
Бяха преминали заедно през ада. Тя знаеше, че независимо какви предизвикателства ще им предложи животът, те щяха да ги приемат или да ги преодолеят, но никога нямаше да бъдат победени.
* * *
По-късно същата вечер Катрин седеше пред тоалетката си, облечена с бял кашмирен халат, сложно бродиран с розови рози. Четкаше косата си и слушаше напрегнато звуците, които нейният съпруг издаваше, докато се приготвяше за лягане. Нейният съпруг. Едва не се разсмя. Единственото, което никога не беше мислила, че ще придобие и никога не бе мислила, че ще иска да придобие. Единственото, без което сега знаеше, че вече няма да може да живее.