– Катрин, какво си направила?
– Нищо.
– Държиш се много странно, а описанието ти... Флиртува ли с някого?
– Не бъди глупава!
– Откъде тогава се появи този внезапен интерес към целувките?
– Просто се опитвам да разбера защо се държиш по този начин. Какво те кара да смяташ, че всичко това си заслужава?
– Мястото на жената е до съпруга ù.
Катрин стисна ръката на Уини.
– Уини, аз не съм някой от твоите роднини, които настояват да бъдеш добра дъщеря и добра съпруга. Сърцето ми се къса, че страдаш.
От очите на Уини закапаха сълзи.
– О, Катрин, понякога той ме ужасява. Казват, че първата му съпруга била непохватна и паднала по стълбите, а втората се подхлъзнала в спалнята и си ударила толкова лошо главата в пода, че това я убило. Чувала съм тези приказки, но не вярвам, че са истина, не и след като се омъжих. Той е толкова очарователен, когато не е ядосан. Но когато е недоволен, е ужасяващ.
– Тогава го напусни!
– Не мога – каза тя с мъка. – Законът няма да ме защити. Той може да заяви, че съм го напуснала и да ми вземе сина. Семейството ми ще бъде унижено и няма да ме подкрепи, а съпругът ми, мили боже, Катрин, гневът, който ще изпита, ще бледнее в сравнение с всичко, което е изпитвал досега. В това съм толкова сигурна, колкото и че чаят ни е изстинал. Това ще направи нещастни всички ни. Най-добре ще бъде да приема съдбата си и да се стремя да го успокоявам.
Катрин отпусна ръката на Уини и се изправи.
– О, Уини, мразя го за това, което ти причини. Физическото насилие е достатъчно лошо, но това, че той унищожи една мила жена, каквато беше ти, е нещо, което няма да му простя.
Уини се намръщи, протегна се през масата и улови ръката на Катрин.
– Знам колко упорита може да бъдеш. Не трябва да му се противопоставяш. Не трябва да се издаваш пред него, че знаеш нещо. Ако той се почувства заплашен, Катрин, Бог да е на помощ и на двете ни.
– Никога няма да разбере колко го ненавиждам.
Това изглежда успокои Уини и тя отпусна пръстите си върху ръката на Катрин.
– Може ли да сменим темата? Това, че те разтревожих, ще ми донесе само още повече грижи.
– Не се тревожи за моите чувства, Уини. Аз те обичам. Каквото и да се случи, това няма да се промени.
– Мамо!
Малко четиригодишно момче, бягайки, прекоси градината, като остави гледачката зад себе си и се хвърли в ръцете на Уини. Тя въздъхна и пребледня сериозно.
– Скъпи, не трябва да блъскаш мама така.
Момчето изглеждаше обидено от острото порицание. Катрин осъзна, че Уини е пострадала много по-лошо, отколкото показва. Тя никога не мъмреше сина си. Никога.
– Уит, ела да видиш леля Катрин – повика го тя. – Аз копнея да гушна дете.
Той изтича към нея и Катрин го придърпа към себе си, докато се чудеше колко време ще мине, преди баща му да насочи чувството си на неудовлетвореност към него.
* * *
Беше късен следобед, когато Катрин най-сетне се прибра у дома. Как щеше да живее с вината, ако Евъндейл убиеше Уини? Как щеше да се гледа в огледалото, ако не е направила нищо, при положение че е знаела какво става?
Тя имаше много познати, приятели и слуги, но въпреки това понякога се чувстваше самотна. Нямаше друг, освен Уини, на когото би могла да довери всичко, което я тревожи. Но не се беше осмелила да ù каже всичко, защото скъпата ù приятелка вече си имаше достатъчно свои проблеми, така че Катрин запази своите грижи и тревоги за себе си.
Изтощена и с натежало сърце тя се качи по стълбите и спря пред спалнята на баща си.
Откакто той се беше разболял, тя беше получила независимост каквато съвсем малко други дами имаха. При положение че брат ù не беше тук, за да се грижи за нея, тя можеше да прави каквото ù харесва, без да се налага да отговаря пред никой.
Дали Уини имаше основания да смята, че ще загуби тази свобода, ако се омъжи, или Катрин щеше да излезе права, че никой мъж няма да я притежава?
Дори като дете тя беше малко своенравна. „Добре де – сгълча се тя – много своенравна.“ Брат ù често ù беше казвал, че е разглезена. Не че точно той имаше право да го каже. Той беше този, който обикаляше света, който се забавляваше и си живееше живота, докато тя беше останала тук да се грижи за техния баща. Въпреки че, ако трябваше да е честна, Стърлинг дори не знаеше, че той е болен.
След като получи първия апоплектичен удар, баща ù все още можеше да говори и ù каза да не се свърза със Стърлинг и да не му казва. Вторият удар го остави неспособен да се изразява по какъвто и да било начин и сега той просто линееше.
Тя спря за момент, за да овладее емоциите си. Нямаше намерение да увеличава проблемите на баща си, като плаче за приятелката си, за него и за всичко, което няма силата да промени. Тя си пое дълбоко въздух, отвори вратата и влезе вътре. Усети тежката миризма от стаята на болния си баща.