Така че, от какво се страхуваше Франи? Какво мислеше, че не знае? Или в отказа ù имаше нещо друго, което той не искаше да приеме? Дали не можеше да живее с мрака, който се беше настанил в него и просто беше твърде мила, за да го признае?
Люк хвърли празната бутилка настрана. Посегна за друга и нещо под далечния стол хвана окото му. Той стана и стаята се завъртя. Падна на колене и пропълзя до стола. Бръкна под него и взе предмета. Обърна се, облегна гръб на стола и проучи закопчалката.
Закопчалката на лейди Катрин. Сигурно беше паднала от наметалото ù. Някоя от слугините му не се стараеше достатъчно с подовете, но той не беше особено обезпокоен от лошата ù работа. Лека усмивка се появи на лицето му, когато си спомни перченето на Катрин и изненадата ù, че той знае името ù.
О, да, беше разбрал коя е. Беше разкрил тази малка истина още първата вечер, когато очите му се спряха върху нея. Дори най-верните слуги обичаха джобовете си повече от господарите си. За няколко монети беше намерил един, готов да се крие в храстите, да надзърта през прозореца с него и да разпознае дамата, която Люк му посочи.
Не беше изненадан да я открие в библиотеката си. Беше изненадан само, че ù бе отнело толкова дълго време да се появи. Онази нощ на бала беше усетил незабавно привличане, по-силно от всяко, което беше изпитвал преди или след това.
Винаги беше приемал, че ако за първи път беше срещнал Франи като млада жена, привличането щеше да бъде също толкова силно, ако не и повече. Но те бяха деца, когато се запознаха, и бяха привързани един към друг.
Той потри с палец закопчалката. Катрин беше различна. Катрин беше...
Той чу смеха, без да си дава сметка, че всъщност смехът е негов.
Катрин беше отговорът към постигането на това, което искаше повече от всичко друго.
Глава 4
Много бавно и внимателно Катрин топна златния връх на перото си в мастилницата. Баща ù нямаше да е доволен от действията ù, но тя мислеше, че няма никакъв друг избор.
Мой най-скъпи братко,
Надявам се, че писмото ми те намира в добро здраве...
„Надявам се изобщо да те намери“ – помисли тя отегчено.
...и че се наслаждаваш на пътешествията си.
Обаче имам отчаяна нужда от теб у дома.
Ръката ù трепереше, когато отново топна перото в мастилницата. Тя разполагаше с графика на Стърлинг, но нямаше представа дали го спазва. Все пак тя не мислеше, че има голям избор, освен да се опита да влезе във връзка с него. Но тогава нахлуха съмненията.
Как би могла изобщо да помисли да помоли брат си за това, което беше поискала от Клейборн? Той не притежаваше тъмната душа на графа. Нейният брат беше мил и щедър. Тя го обичаше нежно. Дразнеше я единствено фактът, че тъй като беше с няколко години по-голям, той изглежда беше на мнение, че само това е важно. Това отношение без съмнение беше довело до кавгата с баща ù, благословен да е.
Как би могла молбата ù да промени Стърлинг? Щеше ли да го превърне в мъж като Клейборн? Искаше ли тя да е отговорна за превръщането на един ангел в дявол? Но беше прекалено много разтревожена, че следващия път, когато Евъндейл забие юмруците си в Уини, ще я убие.
Клейборн беше прав. Тя щеше да се погрижи за въпроса сама. Но, боже мой, къде щеше да намери сили? И как щеше да го направи? Пистолет? Нож? Отрова?
Колко пъти трябваше да го застреля или да го намушка? Никога не беше виждала мъртъв човек или поне не си спомняше. Майка ù беше умряла при раждането на бебе, което не оцеля. Катрин беше дете по онова време. Майка ù изглеждаше като заспала. Смъртта винаги ли беше толкова мирна?
Катрин беше извадена рязко от мрачните си мисли от почукване на вратата. Прислужницата ù – Джени, надзърна вътре.
– Милейди, беше доставено писмо.
Сърцето на Катрин направо спря да бие. Дали не беше от Уини? Дали не беше се случило най-лошото? Или беше от нейния брат? Дали не се прибираше най-после? Щеше ли да получи отговор на молитвите си?
– Донеси го бързо! – треперенето ù се засили, когато се пресегна за писмото. Нямаше печат. Само капка восък, която да го държи затворено. Колко странно. Тя плъзна сребърния си нож за писма под восъка, отлепвайки го от хартията. После разгъна писмото.
Нужно е да се срещнем.
Полунощ.
Вашата градина.
К.
К? Кой по дяволите...
Тя едва не ахна. Клейборн?
Бързо сгъна писмото и погледна към Джени.
– Кой го донесе?
– Едно момче.
– Каза ли нещо?
– Само че се отнася до спешен въпрос и трябва да ви бъде доставено веднага. Всичко наред ли е, милейди?