Катрин прочисти гърлото си.
– Да, всичко е наред. Тази вечер се чувствам малко неспокойна. Ще се разходя по-късно, около полунощ, след което можеш да ми помогнеш да се приготвя за сън.
– Да, милейди. – Джени направи реверанс и напусна стаята.
Катрин разгъна и отново прочете писмото. Мили боже, тя беше почукала на вратата на дявола, а сега той беше почукал на нейната. Това не предвещаваше нищо добро. Изобщо не предвещаваше нищо добро.
Тя сгъна отново писмото и го пъхна в една книга. После стана и започна да крачи. Какво да облече за среднощната среща? Наметало, може би – нещо, което да я скрие от бдителни очи. Въпреки че след като срещата щеше да се състои в нейната градина, единствените бдителни очи щяха да бъдат тези на слугите ù, а тя просто щеше да им забрани да излизат в градината по това време.
Тя погледна часовника, който тиктакаше на полицата над камината. Оставаха ù два часа, два часа тревоги. Несъмнено би било мъдро да пренебрегне призива му.
Нужно е да се срещнем.
Нужно е. Не беше ли посочил той, че има всичко, което му е нужно? Тогава какво би могла да предложи тя?
Още една целувка, може би? Беше ли се мятал и въртял в леглото всяка нощ като нея? Беше ли неспособен да спи? Беше ли посещавала сънищата му, както той посещаваше нейните?
Не можеше да отрече, че очакваше посещението му. Тя всъщност искаше да го види отново. Може би следващия път, когато го поканеше на бал, той щеше да присъства.
Тя седна, загледа часовника и зачака. Точно пет минути преди полунощ се изправи и наметна пелерината около раменете си. Погледна отражението си в огледалото, пъхна няколко немирни кичура от косата си на мястото им, после се засмя на глупостта си. Той едва ли щеше да може да я види в мрака. А тя определено не се интересуваше какво мисли за външния ù вид.
Помисли да надене ръкавиците си, но това не беше официална разходка. Нямаше да имат причина да се докосват. Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои, вдигна лампата от бюрото и излезе от стаята си.
Беше много тихо и повечето от светлините в къщата бяха вече загасени. Беше почти в дневната стая, чиято врата щеше да я изведе в градината, когато чу:
– Милейди, мога ли да съм полезен?
Тя се завъртя и се усмихна на иконома.
– Не, благодаря ти, Джефърс. Трудно ми е да заспя. Просто ще се разходя в градината.
– Сама?
– Да, това е нашата градина. Би трябвало да съм в безопасност.
– Искате ли да пратя слуга, който да ви придружава?
– Не, благодаря. Ще се радвам на самотата. Всъщност, погрижи се никой от слугите да не ме безпокои!
Той се поклони леко.
– Както желаете.
Тя се отправи към дневната стая. Вече там, тя отдели минута да събере решителността си като наметалото около себе си и пристъпи през вратата в градината.
Когато даваха приеми, палеха фенерите, които обграждаха пътеката. Сега тя не беше преценила, че има нужда от толкова много грижи или от толкова много светлина, но докато се разхождаше по пътеката, започна да се съмнява в решението си. Не беше осъзнала колко е тъмно между живите плетове, цветята и покритите с бръшлян подпори, колко злокобно, колко...
– Лейди Катрин.
Тя изписка тихо и се завъртя. Как не го беше видяла, че стои там? Той сякаш се беше надигнал от нощните сенки като самия принц на мрака.
– Стреснахте ме, сър – каза тя и се прокле, че е заговорила, преди сърцето ù да върне нормалния си ритъм. Гласът ù наподобяваше на несигурните трели, които мъчеха брат ù, когато беше в пубертета.
– Моите извинения – каза Клейборн.
– В тона ви липсва разкаяние. Не се съмнявам, че го направихте нарочно.
– Може би. Не бях сигурен, че ще се срещнете с мен.
– Писмото ви сочеше, че имате „нужда“. За разлика от вас, аз не съм от тези, които пренебрегват хора в нужда.
– Нима?
Гласът му беше станал дрезгав и тя се зачуди дали неволно не му беше пратила послание, което нямаше намерение да праща. Беше разтревожена от неговото спокойствие и от своето вълнение. Тя пое дълбоко въздух и попита остро:
– Какво е това, от което се нуждаете, милорд?
– Да повървим, моля!
– Не и отвъд градината.
– Определено не. Но колкото може по-далеч от дебнещи очи и уши.
Той започна да върви, без да я изчака. Тя забърза, за да го настигне.
– Инструктирах слугите да не ни безпокоят.
Той спря рязко и тя едва не заби нос в рамото му, когато той се обърна към нея. Беше толкова невероятно висок и широкоплещест. Самото му присъствие караше сърцето ù да препуска.
– Уведомили сте слугите си, че ще се срещнем тук? – каза той, а гласът му беше пропит с неверие.