1851
Общоизвестно е, че не говориш за дявола от страх, да не привлечеш вниманието му. И затова малцина аристократи споменаваха Лушън Лангдън, граф Клейборн.
И все пак, докато лейди Катрин Мабри стоеше в нощните сенки близо до неговото жилище, не можеше да отрече, че е очарована от граф Дявол, откакто той се беше осмелил да се появи на един бал непоканен.
Не беше танцувал с никого. Не беше говорил с никого. Беше кръстосал балната зала, сякаш взима мярката на всички присъстващи и ги намери, според своите изисквания, за тъжно недостатъчни.
Беше ù се сторило особено тежко, когато погледът му се беше спрял на нея и се беше задържал там секунда или две по-дълго, отколкото беше прието. Тя нито беше трепнала, нито беше погледнала встрани, въпреки че силно ù се беше приискало да направи и двете. Беше издържала погледа му с цялата невинна дързост, която една млада дама на седемнайсет би могла да събере.
Беше получила някакво удовлетворение от това, че той пръв беше отместил поглед, но не и преди странно сребристите му очи да бяха започнали да потъмняват и да изглеждат така, сякаш са сгорещени от огнените дълбини на самия ад, в който се предполагаше, че е роден.
Малцина вярваха, че той е истинският наследник, но никой не смееше да оспорва положението му. Все пак беше добре известно, че е способен да извърши убийство. Никога не беше отрекъл, че е убил втория син и наследник на предишния граф.
Онази нощ на бала сякаш цялата тълпа от гости си беше поела дъх и го беше задържала в очакване да види къде ще удари, върху кого ще реши да излее неодобрението си, защото беше съвсем видно, че графът не е човек, който смята да се забавлява. Можеше да се предположи, че след като е пристигнал с някаква нечестива цел наум, със сигурност е наясно, че никоя от присъстващите дами не би посмяла да рискува репутацията си, като танцува с него, нито че някой от господата би поставил под съмнение почтеността си, като открито и доброволно го заговори на такова публично място.
После Клейборн беше излязъл бавно, сякаш беше търсил някого и след като не беше успял да го намери – него или нея, беше решил, че останалите не си струват усилието да се занимава с тях.
Това беше ядосало Катрин най-много.
За неин огромен срам тя отчаяно беше искала да танцува с него, да бъде в ръцете му и да погледне още веднъж в тези тлеещи сребристи очи, които дори сега – пет години по-късно, продължаваха да я преследват в сънищата ù.
Тя вдигна качулката на дългото си палто и покри главата си, за да се предпази от сгъстяващата се влажна мъгла, докато оглеждаше жилището на графа по-внимателно в търсене на някаква следа, която да покаже, че той е у дома. Тя не беше сигурна, че интересът ù към него е съвсем здравословен. Всъщност, беше съвсем сигурна, че не е.
Не можеше да каже какво у него я привлича, знаеше само, че е безсилна да се пребори с това привличане. Тайно от семейството ù, след първата ù среща с Клейборн, тя се беше осмелила да му праща покани за нейните балове и вечери, доставени на ръка от верен слуга. Не че той някога си беше дал труда да ги приеме или да присъства на приемите ù.
Доколкото тя знаеше, след онази нощ той не се беше появявал на никое друго събитие. Той не беше добре дошъл в добрите домове и тя беше доста обидена, че беше отхвърлил опитите ù да го включи в своя живот. Въпреки че трябваше да признае, че мотивът ù да го иска там бе доста егоистичен и не съвсем порядъчен.
Тя вече не разполагаше с време да го подмамва с позлатени покани. Беше напълно решена да си поговори с него и ако не можеше да стори това в безопасността на претъпкана бална зала, тогава щеше да го направи в усамотението на неговото собствено жилище.
Ледена тръпка пробяга по гръбнака ù и тя се опита да я припише на студа от мъглата, вместо на собствената си страхливост. Беше стояла в сенките доста време и влагата се беше просмукала в костите ù. Ако не приближеше скоро, щеше да бъде трепереща купчина желе, а това едва ли щеше да помогне за постигането на целта ù. Тя трябваше да изглежда сякаш няма никакви опасения от това, че се обръща към него, иначе щеше да получи презрението му, а това нямаше да свърши никаква работа.
Огледа се предпазливо наоколо. Беше много късно и нощта беше много тиха. Злокобна.
Никой нямаше да види как тя приближава вратата му, никой нямаше да знае за скандалното ù среднощно посещение. Репутацията ù щеше да остане неопетнена. Катрин се поколеба. Веднъж тръгнала по този път нямаше да може да се върне назад, но тя не виждаше друг избор.
Пристъпи на улицата и започна да крачи решително напред, страхувайки се, че преди нощта да е свършила, то нейната репутация ще е единственото нещо, недокоснато от граф Дявол.