Те продължиха да спорят. Катрин слушаше с половин ухо, по-заинтересувана от обстановката, отколкото от разговора, въпреки че не можеше да види главната част от вътрешността на сградата. Беше почти изкушена да поиска да я разведат наоколо.
Клейборн искаше да се омъжи за жена, която работеше в игрален дом. Която работеше. В заведение за хазарт. Обществото никога нямаше да я приеме. Цялата ситуация беше абсурдна. И все пак Катрин прие предизвикателството. Тя не само щеше да я обучи, но щеше да се погрижи да бъде приета в обществото. Струваше си да види Уини в безопасност.
Роклята, която Катрин носеше, беше от тези, които използваше, когато посещаваше дами от благороден произход. Внезапно тя започна да ù изглежда напълно неподходяща. Какво носеше една дама, когато отиваше в игрално заведение? Тя се помъчи да не се разсмее маниакално. Цялата ситуация беше просто абсурдна и в същото време невероятно увлекателна. Уини щеше да умре, ако знаеше къде Катрин прекарва вечерта си.
Собственикът на заведението, на когото беше представена при влизането, също стоеше на вратата, облегнат нахално назад със скръстени на гърдите ръце и погледът му я обхождаше от глава до пети и обратно. Въпреки че не гледаше в него, тя можеше да усети безсрамния поглед, сякаш беше леко докосване. Извивайки глава, тя изгледа свирепо Джак Доджър.
– Доволен ли сте от това, което виждате?
Той отново я погледна.
– Извънредно.
Тя си позволи да го огледа, спирайки се за миг на изгарянето във форма на буквата К, което обезобразяваше вътрешната част на палеца му, докато накрая отново го погледна в черните му очи.
– Аз не мога да кажа същото.
Кискането му беше като мъркане от огромна котка, подготвяща се да нападне. По гръбнака на Катрин бавно запълзя ледена тръпка.
– Как така дама от аристокрацията се оказва с гръбнак? – попита той.
– Изглежда знаете малко за аристокрацията, сър.
– Знам много за тях. – Той се облегна със задоволство. – Те са едни от най-добрите ми клиенти.
Тя познаваше този вид – сплетник – причината приличните жени да се нуждаят от придружител, когато се движат по улиците. Той се опитваше да я впечатли.
Не беше толкова лесно да я провокират. Тя отново обърна внимание на спорещата двойка.
– Всички имаме пороци.
– И какви са вашите, лейди Катрин?
– Те не са ваша грижа.
– Може би не, но ми хрумна, че може да имам работа за вас в моя дом.
Тя отново го изгледа свирепо.
– Моля, кажете!
– Вярвам, че бихте задоволили фантазиите на моите клиенти, които не са благородници, защото сегашните ми момичета не могат. Подозирам, че много господа фантазират да бъдат в леглото с жена от вашия... сорт.
– А фантазиите на една дама? Добре ли сте подготвен да се погрижите за тях?
Той изглеждаше слисан. Добре. Тя не го харесваше много.
– Дамите фантазират ли в леглото?
Тя изви вежда.
По лицето му се разля ленива усмивка.
– За какво фантазирате?
Тя му се усмихна и отново се загледа в двойката. Франи беше очевидно развълнувана. Мили боже, с тази скорост щяха да стоят тук цяла нощ. Катрин вече беше уморена. Беше прекарала голяма част от следобеда с човека, който се занимаваше със сделките на баща ù, и беше твърде неспокойна за срещата с Клейборн, за да си почине по-рано вечерта.
– Стига вече! – извика Катрин.
Клейборн се обърна, явно подразнен от нея. Не че изобщо ù пукаше за неговото раздразнение по един или друг начин.
– Не можете да я принудите насила – каза тя.
– Не я принуждавам насила.
– Принуждавате я. Не виждате ли, че тя е ужасена от мисълта да се омъжи за вас? Не че мога да я обвиня, ако това е начинът, по който планирате да се държите с нея, след като се ожените.
– Не – каза Франи. – Не от брака с Люк, а от брак с това, което той представлява.
– Благородниците, аристокрацията, каймакът на обществото. Наистина ли вярвате, че сме толкова различни?
– Да. Имате всички тези правила...
– Които могат да бъдат научени, а лорд Клейборн ме уверява, че сте изключително умна и ще схванете фините нюанси на нашето общество много бързо. Е, ще се захващаме ли с обучението?
Франи погледна към Клейборн, после погледна към Катрин. Изглеждаше напълно победена.
– Да, разбира се.
Катрин влезе в стаята, чудейки се защо Клейборн би искал мишка за съпруга. Изглежда щяха да ù бъдат необходими уроци не само по етикет.
– Вие, лорд Клейборн, можете да напуснете.
Той пристъпи напред и се наведе към нея.
– Бъдете нежна с нея!
– Ще правя това, което е необходимо, за да постигна това, което искам.
– Ако я докарате до сълзи...