– Любовта, която ви е дал, е била за вас. Дори да е мислил, че сте някой друг, това, което е чувствал, е било, защото е обичал вас.
– Обичаше ме само защото вярваше, че съм неговият внук. Ако вярваше нещо друго, не се съмнявам, че щеше да плъзне примката около врата ми лично. Все пак, аз убих единствения му останал син.
Син, който имаше син – Маркъс Лангдън. Мъжът, който трябваше да е граф. Катрин го познаваше, защото той, за разлика от всеизвестния си братовчед, беше често канен на балове, сякаш хората го подготвяха за деня, когато щеше да приеме полагащото му се място. Но очевидно бяха подценили настоящия граф.
– Трябва да призная, че съм объркана от вашите признания. Те не ви обрисуват в много благосклонна светлина, а не мога да не се зачудя дали не ми казвате тези неща, защото не искате да ви харесвам.
– Не знам защо ви казвам тези неща. Може би защото само душа, толкова черна, колкото моята, би могла да ме попита това, което вие ме попитахте.
– Аз изобщо не съм като вас, милорд.
– Така ли? Ръката ми ще извърши деянието, но по ваше желание. Вие ще споделите вината, лейди Катрин. Бъдете сигурна, че съвестта ви ще успее да понесе теглото ù!
– Ще успее. – Поне тя мислеше, че ще успее. Надяваше се да успее. Мразеше съмненията си. Но не виждаше никакво друго средство на свое разположение. – Но докато преструвката ви, че сте внук на графа, ви е спасила врата, то също така за нея сте платили много висока цена. Защото сега като лорд ви е трудно да придобиете това, което искате – Франи.
– Впечатлен съм от вашата проницателност, лейди Катрин. Никога не съм бил особено впечатлен от благородните дами.
– Колко от тях познавате добре?
– Очевидно не достатъчно. Да не ми казвате, че са толкова интригуващи, колкото вас?
Сърцето ù подскочи странно и тя се зачуди дали една жена може да умре от ухажването на мъж. Вбесяваше я, че е толкова доволна от това, че я намира за интригуваща.
– Вярвам, че жените са значително подценени. Все пак при не един случай сме управлявали империи.
– Изглежда имате високо мнение за вашия пол.
– Да, наистина.
– Не трябваше ли да сте омъжена досега?
Смяната на темата изглеждаше странна. Защо всички бяха толкова загрижени за брачното ù положение?
– Няма закон кога някой трябва да се омъжи.
– Защо не сте?
– Очевидно още не съм намерила мъж, който да е достоен за мен.
Той се изкиска.
– Бог да е на помощ на мъжа, който реши, че е достоен!
– Не съм чак толкова лоша.
– Мисля, че като съпруга ще бъдете предизвикателство за всеки мъж.
– Не мислите ли, че Франи ще бъде предизвикателство?
– Не, разбира се. След като превъзмогнем тази пречка.
– Това ли искате наистина? Жена, която никога няма да ви предложи предизвикателство? Смятам, че това ще бъде доста скучно.
– Имал съм достатъчно предизвикателства в живота, лейди Катрин. Приветствам брак без тях.
– Разбира се. Простете ми! Не съм аз тази, която да съди какво търсите в брака.
И все пак не можеше да не помисли за причините, които Франи беше изложила, когато ù обясняваше защо не иска да се омъжи за Клейборн.
„Аз му дължа всичко, а той не ми дължи нищо. Аз съм свикнала да се занимавам с числа и да поддържам всичко в равновесие. Струва ми се, че бракът ни ще бъде невероятно несиметричен. Не ми изглежда като приятен начин на живот и с времето, боя се, че ще съжаляваме и накрая ще изгубим каквато и обич да сме имали един към друг.
Дължа му всичко.
Не правя нещо, което да не съм направил за нея и преди.
Катрин не можеше да не помисли, че мъжът, когото Клейборн беше убил, беше някак свързан с Франи. Щеше ли някога да узнае цялата история? Искаше ли да я знае? Ако действията му бяха напълно оправдани, щеше ли да започне да го вижда в благоприятна светлина? Щеше ли да започне да се съмнява в собствените си планове да го замеси?
Той беше мъж, на когото поне един човек смяташе, че дължи всичко. Франи не беше използвала думата ей така. Тя наистина чувстваше, че дължи на Клейборн всичко. Катрин не можеше да си представи да бъде задължена на някого толкова много. Странно, тя искаше да се пресегне през малкото разстояние, разделящо я от Клейборн, да поеме дланта му в ръцете си и да го помоли да ù разкаже всяка мръсна подробност от миналото си.
Защо колкото повече време прекарваше в компанията му, толкова повече той я интересуваше?
За щастие каретата спря, преди Катрин да пристъпи към действие, което смяташе, че ще е прибързано. Наистина ли искаше да разбере какво е било миналото му? Нямаше ли да е по-добре за сделката им, ако запазеха дистанция, ако останеха по-скоро непознати, отколкото ако станеха приятели?