Вратата се отвори и тя се надигна.
– Позволете да изляза пръв! – каза Клейборн.
– Няма нужда да ме придружавате.
– Настоявам.
Той пристъпи навън, после ù помогна да слезе от каретата. Вървя с нея, докато стигнаха до портата на градината и до пътеката, която се използваше от доставчиците на стоки в дома.
Тя постави ръка на ключалката.
– Лека нощ, милорд! Ще се видим утре в полунощ.
– Катрин?
Тя замръзна.
В гласа му имаше острота, сериозност, която почти я ужаси, и интимност, която беше също толкова ужасяваща. Помисли, че трябва да го погледне, но се боеше от това, което би могла да види или което той би могъл да каже. Затова изчака, стаила дъх.
– Личността, от която искате да се освободите... дали е защото той... той натрапил ли ви е вниманието си, тялото си?
Тя се осмели да погледне през рамо към него. Той стоеше в сенките мрачен и застрашителен.
– Няма нужда да ми казвате подробностите, но ако е отнел целомъдрието ви против волята ви, трябва само да ми кажете името му сега, тази вечер и вашата част от сделката ще бъде приключена, а аз ще се погрижа за моята незабавно.
Гърлото ù се стегна болезнено, когато осъзна какво питаше той и какво предлагаше. Със сигурност не беше толкова благороден.
– Да не казвате, че няма да настоявате да обуча Франи, преди да се погрижите за въпроса?
– Да.
Колко лесно би било просто да каже „да“. Да се погрижи за въпроса бързо и експедитивно. Никога повече нямаше да го види. И ако не беше станала свидетел на странната му честност, ако не беше започнала да се съмнява в мнението си за него, ако не беше започнала да осъзнава, че той притежава морален кодекс, който заслужава възхищение, можеше да се възползва от предложението. Но истината беше, че тя егоистично не искаше този миг да бъде последният, в който го вижда.
По-рано беше говорил за това да искаш нещо толкова отчаяно, че да си готов да направиш и да повярваш на всичко, за да го постигнеш. Той изпитваше това към Франи. Тя беше неговото отчаяно желание. Бракът с нея беше мечтата, която той искаше да се сбъдне. И беше готов да се откаже от това заради Катрин, която не означаваше нищо за него, ако ù е било причинено зло.
Клейборн просто я очароваше. Тя не беше познавала мъж, който да изглежда толкова сложен, мъж, който да има толкова много различни страни. Не беше изцяло зъл. Не беше изцяло добър. Комбинацията беше невероятно пленителна.
– Добродетелта ми е непокътната.
Той изглежда се отпусна съвсем леко, сякаш се беше подготвял за удара да научи, че е била наранена.
– Ще се видим утре, милорд.
Той се поклони леко.
– Утре.
Тя мина през портата и я затвори тихо след себе си. Не искаше да покаже колко я беше трогнала загрижеността му.
Клейборн беше много по-опасен, отколкото си представяше. Независимо дали беше грешник или светец, той привличаше интереса ù както никой друг мъж.
Глава 6
Франи Дарлинг излезе от приемната на Доджър (елегантното име, което беше предложила за нещо доста неелегантно в същността си, сякаш красивите думи можеха да направят греха приемлив) и тръгна към стълбите, които водеха към малкия апартамент, в който живееше. Той също беше част от къщата на Доджър, но външният вход я караше да се чувства, сякаш излиза от утайката към по-добър живот.
Не че нямаше средствата да живее в по-луксозно жилище. Имаше. Момчетата на Фейгън се отнасяха с нея като с равна и тя получаваше дял от техните сделки. Можеше да живее в дворец, ако искаше, но тя никога не харчеше за себе си парите, които печелеше. Други заслужаваха много повече.
Докато се качваше по стълбите, усети познатия, силно ароматен тютюн. Сега ароматът беше много по-приятен, отколкото когато бяха деца. Джак вече можеше да си позволи много фин, изработен по поръчка тютюн.
Но продължаваше да го тъпче в дългата глинена лула, която беше започнал да използва на осем години. Не беше необичайно за момчетата на Фейгън да пушат или да пият алкохол в ранна възраст. Това ги стопляше. Лулата беше част от миналото на Джак, спомен от това, което беше, преди дядото на Люк да им предложи възможност за по-добър живот. Те всички бяха донесли нещо със себе си.
Джак беше останал в жилището в Сейнт Джеймс4 само колкото да научи необходимото, за да постигне това, което искаше. Не беше щастлив да живее с граф Клейборн. Но доколкото знаеше Франи, той никога не е изпитвал щастие никъде, ако не броим лекото задоволство, което изглежда имаше от живота си с Фейгън. Джак беше най-сръчният от малката им банда, винаги носеше най-много монети и кърпички, винаги седеше до огъня с Фейгън (Фейгън пиеше джин, а Джак пиеше джин и пушеше лулата си) и двамата си шушукаха до късно през нощта. Доколкото знаеше Франи, Фейгън беше търсил мнението единствено на Джак.