* * *
Никой никога не се е осмелявал да твърди, че Лушън Лангдън, т.е. граф Клейборн, е страхливец. Но докато сядаше на игралната маса, той знаеше истината. Беше тук само защото нямаше кураж да ухажва пламенно прекрасната Франи Дарлинг. Беше дошъл в приемната на Доджър с точното намерение най-накрая да поиска ръката на Франи, но точно преди да посегне към вратата на кабинета, в който тя водеше сметките на Джак Доджър, беше решил да се отбие за кратко до игралните маси. Само за да даде възможност на ръцете си да спрат да се тресат и на ума си – да преговори още веднъж думите, които беше упражнявал.
Това беше преди шест часа.
Можеше да обвини за закъснението факта, че печелеше. Но той винаги печелеше.
Бяха раздадени следващите карти. Той огледа неговите бегло. Не бяха картите това, което осигуряваше победата му, а по-скоро способността му внимателно да определи какво държат другите играчи.
Очите на граф Чесни блесваха леко, когато получеше добри карти, сякаш късметът му го беше изненадал. При тази ръка погледът му остана забележително лишен от светлина. Виконт Милнър пренареждаше картите си, сякаш никога не беше доволен от тях. Граф Кантън винаги сръбваше от брендито си, когато беше доволен. Чашата му този път остана недокосната. Херцог Евъндейл седеше напред, сякаш готов да скочи към парите, когато мислеше, че има шанс да спечели. Облягаше се назад, когато смяташе, че изходът е съмнителен. Понастоящем изглеждаше сякаш има опасност да се изплъзне от стола си. Чудовищно лоша ръка, с която без съмнение мислеше, че може да блъфира.
Играта продължи, като всеки залагаше или пасуваше. Когато и поредното наддаване завърши и всички останали лордове пъшкаха и охкаха, Клейборн събра печалбата си и я добави към купчината дървени чипове, които вече стояха пред него.
– Смятам, господа, че е време да се оттегля за тази вечер – каза той, докато се изправяше.
Младо момче, облечено в една от пурпурните ливреи, с които Доджър беше толкова известен, притича с медна купа и я задържа до ръба на масата, докато Клейборн плъзгаше изобилната си печалба в нея.
– Вижте сега, Клейборн – каза Евъндейл, – не може да се каже, че се отнасяте честно. Трябва поне да ни дадете възможност да си върнем изгубеното.
Клейборн взе купата, извади една крона2 от джоба си и я метна на малкия. Момчето, което вероятно не беше на повече от осем години, докосна с пръсти челото си и изчезна.
– Посветих ви по-голямата част от нощта, господа. Бъдете сигурни, че ще излезете на печалба, ако си тръгна сега!
Господата помърмориха още малко, но Клейборн знаеше, че не съжаляват да му видят гърба. Караше ги да се чувстват неудобно. Точно така, както се чувстваше и той. Но това беше неговата тайна. За разлика от тях, той никога не позволяваше на емоциите, мислите или чувствата му да изплуват до повърхността. Не го правеше и когато ставаше дума за Франи и се съмняваше, че тя има някаква представа колко дълбока беше привързаността му към нея.
Той спря до обменното прозорче и размени дървените си чипове за монети, като се наслаждаваше на тежестта на купата.
Докато крачеше през игралната зала, той реши, че Франи без съмнение вече се е оттеглила за вечерта, и в такъв случай той трябваше да изчака до утре, за да разкрие чувствата си. Но когато приближи задната част, видя, че вратата на кабинета ù е отворена. Най-вероятно щеше да открие Джак вътре. Този човек отделяше за сън по-малко време, дори от Клейборн. Ами ако не беше Джак? Клейборн трябваше да приключи с този неприятен въпрос. Затова закрачи по коридора, надзърна през рамката на вратата...
И там беше Франи. Прекрасната Франи. Червената ù коса беше загладена назад в стегнат кок, луничките по носа и бузите ù бяха едва видими под светлината на лампата, поставена на бюрото, зад което тя седеше и усърдно маркираше цифри в колона. Роклята ù беше с висока яка, а всяко копче беше здраво закопчано чак до брадичката ù. Дългите ръкави оставяха на показ само дланите ù. Нежните ù вежди бяха смръщени. Когато станеше негова жена, нямаше да има никакви тревоги.
Тя погледна нагоре, изписка леко, дръпна се назад и притисна ръка до гърдите си.
– Мили боже, Люк! Така ме стресна. Откога стоиш там и ме шпионираш?
– Не много отдавна – отвърна той лаконично, влизайки в стаята с увереност, каквато съвсем не изпитваше. Постави купата на бюрото. – За теб и за твоя детски дом.
Домът беше малко място, което тя строеше в момента с надеждата да направи живота на сираците по-лесен. Тя го погледна през присвити очи.
– Всички тези нечестно спечелени пари?