Беше спряла и при сиропиталището на Франи. Просто беше стояла на улицата и го беше гледала. За какво беше това? Как изобщо знаеше, че сиропиталището съществува?
Сега се бяха отправили към дома ù и точно в този момент той не знаеше повече, отколкото когато я беше взел няколко часа по-рано.
– И така, кога ще видя някакъв напредък? – попита той рязко.
– Когато сме готови.
– Със сигурност досега сте я научили на нещо.
– Научих я на много неща.
– Дайте ми пример!
– Няма да изброявам нашите постижения. Ще ги видите, когато сме готови.
– Можете ли да ми дадете приблизително време кога ще се случи това?
– Не.
– Изгарям от нетърпение да се венчая за нея.
– Да, знам.
Тя го каза с въздишка, сякаш едва ли можеше да я интересува.
– Мислех, че също толкова горите от желание да се погрижа за вашия въпрос – напомни ù той.
– Да, аз...
– Размислили сте?
– Не, не съм. Просто... Чух, че Маркъс Лангдън иска да докаже, че не сте законният наследник.
Какво общо имаше това с уговорката им? Как беше чула? И как така той не беше? Все пак нямаше да покаже, че думите ù са го изненадали.
– Изглеждате загрижена. Уверявам ви, че няма причина за тревога. Заплашвал е да го направи и в други случаи. Обикновено когато иска увеличаване на издръжката.
– Вие му осигурявате издръжка?
– Не бъдете толкова шокирана! Обичайно е за един лорд да се грижи за поверените му. Старият джентълмен пожела да се грижа за тях и аз го правя.
– От вина?
– Защо да не е от доброта?
– Тогава значи сте добър човек?
Той се засмя.
– Едва ли. Вие знаете какво съм аз, Катрин. Или по-важното – какво не съм. Аз не съм законният наследник. Аз не съм истинският внук на предишния граф Клейборн. Но той довери титлите и именията си на мен и аз ще се грижа за тях.
– Не се ли тревожите, че ще отида в съда и ще говоря в полза на мистър Лангдън?
– Ни най-малко. Вече сме съучастници, Катрин, вие и аз. Ако искате да ме повлечете надолу и вие ще пропаднете с мен. Ще трябва да обяснявате, когато ви посоча. А когато стане ясно, че сте били в компанията ми всички тези нощи...
Гласът му заглъхна в мрака с неизказано обещание за възмездие. Каквото той никога не би изпълнил. Нямаше навика да наранява жени по никакъв начин. Не че тя го знаеше. Катрин би очаквала най-лошото от него. Имаше моменти, когато мислеше, че тя е различна, но знаеше, че дълбоко в себе си го вижда като всички останали – като мерзавец и разбойник, като мъж, чийто живот е изграден върху измама, чиято фасада рано или късно ще се сгромоляса.
А той я виждаше като... дама. Благородна. Елегантна. Ароматът ù на рози беше започнал да се пропива в дрехите му и се беше настанил трайно в ноздрите му. Денем му се беше струвало, че може да я подуши. Беше се хващал да се оглежда наоколо и да се чуди дали не е наблизо, дали някак не е успяла да се промъкне до него. Когато вървеше по многолюдните улици, понякога мислеше, че чува гласа ù. Той искаше да запази колкото е възможно по-голямо разстояние между тях, но тя някак успяваше да се вмъкне в живота му.
Искаше да я попита как е минал денят ù. Какво е говорила с приятелките си. Искаше да знае коя от творбите на Дикенс ù е любима. Какво още е чела? Какво правеше, когато Джим не беше в състояние да я шпионира? Какво я правеше щастлива? Какво я натъжаваше?
Внезапно изцвили кон, каретата се блъсна и спря.
– Какво, по дяволите?
– Какво става? – попита тя.
Люк се пресегна към бастуна със скрита в него шпага, който държеше под седалката, защото никога не знаеше кога може да се наложи да върви по лондонските улици.
– Стойте тук!
Той скочи от каретата и затвори здраво вратата след себе си. Беше много късно и улицата беше празна.
Освен шестимата главорези, които стояха пред него. Един беше опрял нож във врата на слугата му, друг правеше същото с коларя му. Предположи, че са изскочили от сенките върху каретата, изненадвайки и двамата мъже, въпреки че Люк ги беше обучил добре.
Беше много лесно да станеш самодоволен.
– Това обир ли е, господа? – запита той спокойно. Виждаше други ножове, както и дървени инструменти, които можеха да се използват като тояги.
– Ще бъде, милорд, след като те пратим при дявола.
* * *
Сърцето на Катрин туптеше толкова силно, че едва можеше да диша. Дръпна завесата съвсем леко. Имаше повече сянка, отколкото светлина, но тя успя да види, че Клейборн е обграден. Единственото му оръжие беше бастунче.
После с едно светкавично движение той измъкна от него гадно изглеждащ инструмент, приличащ на шпага.
– Вярвам, господа, че вие ще закусвате с дявола тази сутрин, не аз.