Обърна се и грабна един нож. После придърпа стол, настани се пред нея и постави ножа на масата.
– Какво ще правите с това? Ръката ми вече е срязана.
Ако не беше толкова бледа и над веждите ù нямаше лек блясък от пот, ако не беше толкова проклето смела, можеше да ù се скара. Вместо това попита тихо:
– Изобщо ли не ми се доверявате?
Тя кимна и той не беше сигурен дали това кимване означаваше, че не му вярва или че му вярва. Внезапно му дойде наум, че нямаше голямо значение. Имаше значение единствено, че той ù се доверяваше.
Той пое ръката ù много нежно. Можеше да усети лекото ù треперене.
– Възможно е да боли – каза той и започна да отвива кърпичката.
– Казвате го така, сякаш сега не боли.
– Много силно ли боли?
Катрин се опитваше да не гледа. Насилваше се да не гледа, но имаше толкова много кръв, че сякаш всяка капка беше магнит за очите ù.
– Боли дяволски.
Той се засмя тихо.
– Вие сте толкова смело момиче.
Тя не знаеше защо думите му я стоплиха, защо доброто му мнение за нея я интересуваше.
– Има толкова много кръв.
– Да – каза той тихо, махайки последната част от плата. Разкри се ужасна рана, от която изтичаше пурпурна река. Катрин се зачуди колко по-лошо ли щеше да бъде, ако ножът не трябваше първо да среже ръкавицата ù.
– Боже мой! – тя извърна главата си настрани, сякаш не беше достатъчно да затвори очите си.
Той стисна другата ù ръка.
– Не припадайте!
– Няма да припадна. – Тя не си направи труда да скрие раздразнението в гласа си. – Не мога да понеса мисълта, че ме смятате за глупачка.
– Уверявам ви, Катрин, точно тази мисъл за вас нито веднъж не е минавала през ума ми.
Тя чу стърженето на метал в дърво и отвори очи навреме, за да види как вдига ножа. Той го използва много предпазливо, за да среже ръкавицата ù до края. После съвсем внимателно отстрани плата и бавно отдели материята, нежно издърпвайки я от всеки пръст. На Катрин внезапно ù стана много трудно да си поеме въздух, стаята беше ужасно гореща и тя се страхуваше, че наистина може да припадне, въпреки че го беше уверила, че няма да го направи.
Тя си представи как в спалнята той разсъблича дрехите от жена – от нея – със същата загриженост. Как разкрива всеки сантиметър от плътта ù, за да се наслади. Клейборн изучаваше дланта ù, сякаш никога преди не беше виждал голи пръсти. Той бавно проследи с пръст очертанието на раната ù.
– Не мисля, че е много лошо – каза той тихо.
Тя преглътна и кимна.
– Ако отново се поставите на опасност по този начин, ще ви преметна на коляното си.
– И какво ще направите? – попита тя възмутено.
Той вдигна поглед към лицето ù и тя видя тревогата в очите му, преди той да се усмихне.
– Ще целуна голото ви дупе.
Лицето ù сигурно беше показало шок при думите му (тя можеше само да се надява, че е разкрило шок, а не желание), защото той поклати глава.
– Моите извинения! Това беше напълно неуместно. Забравих коя сте.
– И коя съм?
– Не сте едно от момичетата на Джак.
Тя не искаше да размишлява как целува голото дупе на жена, как целува изобщо.
Той я гледаше втренчено, задържа ръката ù. Да гледа в очите му, беше много по-приятно, отколкото в срязаната си длан. Очите му я привличаха, караха я да забрави, че той едва не беше убит. Тя се пресегна със здравата си ръка и отмести косата от челото му. Трябваше да го помоли да среже и тази ръкавица, за да може да усети кожата му под пръстите си. Очите му потъмняха, погледът му стана по-напрегнат, Люк се приближи и когато се наведе...
Вратата се отвори и двамата подскочиха.
– В каква беля си се забъркал пак, Люк? – попита мъжът, затваряйки вратата зад себе си. Той напомняше на Катрин на ангел с ореола от руси къдри около главата му. Очите му, сини като небето, се разшириха. – Какво имаме тук?
– Малка злополука – каза Клейборн, докато ставаше от стола.
Мъжът постави черната си чанта на масата и зае стола, който Клейборн беше освободил.
– Коя е дамата?
– Няма нужда да знаеш – каза Клейборн.
Мъжът се усмихна.
– Лекувам твърде много хора, за да запомня имената на всички. Аз съм Уилям Грейвс.
– Вие сте лекар? – попита Катрин.
– Точно така. – Той постави ръка под нейната с изключителна нежност, но тя не се стопли, дъхът ù не секна и тя не усети опасност да припадне.
– Аз съм Катрин – почувства се тя задължена да каже.
– Да не си някое от спасените му агнета? – попита той, докато изучаваше раната ù.
– Не, не е – сопна се Клейборн. Той дръпна стол и седна до нея. – Не си дошъл да клюкарстваш. Колко зле е ранена?