– Доста е гадно, но можеше и да е по-зле. – Той вдигна поглед към очите ù. – Искам да зашия раната. Няма да е приятно, но ще зарасне по-добре и по-бързо.
Изглежда искаше разрешението ù, затова тя кимна.
– Много добре. – Той притисна кърпа към дланта ù. – Дръжте това на място, докато подготвям нещата! Люк, донеси уиски!
Той извади някакви предмети от чантата си и ги постави на масата. После, сякаш си беше у дома, започна да се движи свободно в кухнята и постави чайник с вода на печката.
– Не си правете труда с чай! – каза Катрин. – Наистина не мисля, че бих могла да го изпия.
Той ù се усмихна.
– Вие ще пиете уискито. Водата ми трябва, за да държа инструментите чисти. Забелязал съм, че тези, които лекувам в мръсотия, умират от инфекция по-често от тези, които лекувам в спретнати къщи.
Клейборн се върна, държейки бутилка и чаша, пълна до ръба.
– Ето, изпийте това!
Тя отпи от горчивата течност и направи гримаса.
– Всичкото! – нареди той.
– Не знам дали ще мога.
– Колкото повече пиете, толкова по-добър е вкусът.
Тя отпи още веднъж. Вкусът изобщо не беше по-добър.
– Това не е чай. Гълтайте! – нареди той нетърпеливо.
– Не бъдете язвителен с мен! Аз ви спасих живота.
Той постави бутилката на масата и седна отново до нея.
– Да, така е.
Той прокара пръсти нежно по бузата ù. Катрин едва се сдържа да не целуне дланта му. Тя отмести глава от ръката му и се концентрира да поеме няколко глътки от уискито. Изглежда колкото повече пиеше, толкова по-добър вкус имаше. Главата ù започваше да се замайва, от което ù се искаше да се свие в скута на Клейборн и да спи на безопасно и сигурно място.
Доктор Грейвс застана пред нея, взе ранената ù ръка и я постави на масата.
– Затворете очи и мислете за нещо друго!
Тя затвори очи и започна да мисли за...
Пое си дълбоко въздух и очите ù се отвориха рязко, когато върху дланта ù се изля течен огън.
– Боже мой, какво беше това?
– Уиски – каза доктор Грейвс.
– Вие изляхте...
– Мисля, че убива микробите. Опитайте се да се отпуснете! Ще усетите бодване...
– Катрин?
Една топла ръка покри бузата ù и обърна главата ù и тя се взря в сребристите очи, изпълнени със загриженост.
– Мислете за нещо друго! – нареди Клейборн.
Тя поклати глава и се опита. За неин ужас трепна и изписка леко, когато усети нещо остро да се забожда в ръката ù.
Клейборн се наведе над нея и устата му притисна нейната, умело разделяйки устните ù. О, какъв глупак! Не се ли страхуваше, че тя може да захапе...
Той имаше вкус на уискито, което ù беше наредил да изпие, и тя се зачуди дали не му е било нужно, за да се подкрепи за това, което тя трябваше да изтърпи. Тя не знаеше дали защото неговото уиски се смесваше с нейното, или това, че я целуваше, беше толкова разсейващо, но внезапно започна да осъзнава съвсем смътно, че нещо се случва с дланта ù и невероятно ясно с вкуса, усети и острия аромат на Клейборн. Ръцете му бяха в косата ù. Тя чу как една от фибите ù пада на пода. Беше изненадана, че не са изпопадали всичките.
Целувката му ставаше все по-страстна, той завъртя език върху нейния и тя помисли, че ако стоеше права, краката ù щяха да се подкосят. Знаеше, че трябва да се отдръпне, че трябва да го удари със здравата си ръка, но той беше толкова невероятно възхитителен. Тя знаеше, че не желание е подтикнало действията му, а намерението му да я разсее, но все пак беше благодарна за мига, беше благодарна да има още една възможност да се наслади на целувката му. Тя беше преследвана от нея, откакто Клейборн я беше целунал в библиотеката. Тогава целувката изобщо не беше толкова дълга и тя знаеше, че независимо кога щеше да завърши тази, също нямаше да е достатъчно дълга.
Тази целувка пробуждаше нейната женственост и събуждаше копнежи, които преди не беше познавала. Желанието ù я обсеби, замъглявайки всичко останало. Тя знаеше, че е безнравствена и разпусната, срамуваше се, че таи такова силно желание той да притисне още повече устни към нейните. Помисли за всички предупреждения, които ù беше дал през онази първа нощ. Тя рискуваше нещо повече от репутацията си с него. Рискуваше сърцето си.
– Люк? Люк, свърших.
Клейборн прекъсна целувката и се оттегли. Изглеждаше също толкова замаян, колкото и тя.
– Не съм сигурен, че съм виждал толкова изобретателно разсейване – каза докторът.
– Да. Е, свърши работа, нали? – Клейборн се изправи на крака, грабна чашата с уиски, която тя беше оставила, и пресуши съдържанието с една дълга глътка.
О, да, беше свършило работа. Ръката ù не само беше зашита, но беше увита с бял бинт.