– Ще се оправите ли? – попита.
Тя кимна.
– Ще се видим довечера в полунощ. Или е утре? Никога не съм сигурна как да наричам следващата нощ, когато зората още не е отнесла тази.
Той обви с пръсти брадичката ù и потърка с палец устните ù. Беше толкова тъмно и мъгливо, че тя не можеше да определи за какво мисли той.
– Смятате ли, че ще бъдете в състояние да обучавате Франи? – попита той.
Въпросът му я изненада. Беше очаквала нещо по-интимно след всичко, което бяха споделили тази нощ.
– Да – тя звучеше задъхана. Ядоса я, че той има такава власт над нея.
– Добре. Тогава довечера.
И той изчезна бързо в мъглата, като призрак. Тя отвори вратата, влезе безшумно и подпря гръб на дървото. Не беше очаквала, че ще хареса Клейборн. Беше искала само да го използва, а после да го забрави.
Но сега знаеше, че независимо от изхода на тяхната сделка, тя никога нямаше да го забрави. Никога.
* * *
Люк слушаше звуците на събуждащия се град, докато каретата му пътуваше към целта си. Винаги се беше наслаждавал на суетнята и блъсканицата в Лондон и особено в ранните сутрешни часове. Като момче винаги беше усещал, че това предлага възможности: да бъдат пребъркани джобове, да бъде открадната храна, да бъдат изиграни номера на неподозиращите. И там винаги беше Франи.
Той я обичаше от първата нощ, когато Джак го беше завел при Фейгън, първата нощ, когато беше забелязал малкото момиче, седящо до огъня, първата нощ, когато тя се беше свила върху купчина одеяла, беше пъхнала малката си ръка в неговата и му беше казала да не се страхува.
Не помнеше нищо от живота си, преди Джак да го намери. Маркъс Лангдън и опитите му да претендира за титлата бяха накарали Люк да се опита да си спомни каквото можеше от миналото си. Но нямаше нищо. Всичките му спомени бяха от улиците.
Може би трябваше да се върне към тях, да се върне с Франи. Да остави Лангдън да получи титлата. Люк определено не се нуждаеше от приходите. Благодарение на партньорството си с Джак той беше достатъчно богат. Но не можеше да се принуди да се откаже от титлата, която старият джентълмен го беше уверил, че принадлежи на него. Беше започнал да харесва стареца по негов си начин и си мислеше, че да се откаже от титлата, щеше да бъде предателство към този, който го беше спасил от бесилката и се беше грижил за него толкова добре.
Каретата спря пред къща, която Люк рядко посещаваше. Той стъпи на павираната алея и закрачи по стълбите. Не почука, нито изчака да бъде приет, а отвори вратата и влезе вътре.
Една прислужница, която бършеше прах от перилата на близкото стълбище, изписка тихо, после го позна и направи реверанс.
– Къде са те? – попита той.
– В стаята за закуска, милорд.
Това го изненада. Беше очаквал да ги намери все още в леглата. Беше се наслаждавал на идеята да ги вдигне от сън. Но може би не трябваше да се изненадва. Гузната съвест не позволяваше да се спи до късно, не позволяваше да се спи изобщо. Без колебание той мина през жилището. Не носеше нито шапка, нито ръкавици, защото не смяташе, че се изисква официалност, когато изпращаше Катрин до дома ù. Едва на връщане беше размислил и беше решил да се отбие първо тук. Дрехите му бяха размъкнати, но той никога не беше имал желание да ги впечатли.
Влезе в стаята за закуска, сякаш я притежаваше. Решителните му крачки несъмнено бяха подсказали на обитателите ù идването му. Избутвайки стола си назад, Маркъс Лангдън се изправи толкова бързо, че едва не изгуби равновесие. Майка му ахна. Пълното ù лице се тресеше, докато се мъчеше да стане.
– Нямате право да бъдете тук, сър – възкликна тя, пръскайки слюнка над чинията си. Чиния, пълна с достатъчно храна, за да нахрани четиричленно семейство.
– Напротив, мадам. Аз плащам наема за това жилище.– Той отиде до бюфета, взе чиния и започна да си подбира неща. Определено не се скъпяха, когато ставаше дума за небцето им. – Смея да кажа, че аз съм закупил стоките, осигурили тази чудесна закуска, както и слугите, които са я подготвили. – Той вдигна вежда към слугата, стоящ наблизо. – Погрижи се да ми донесат кафе!
– Да, милорд. – Слугата незабавно се отправи към вратата, която водеше към кухнята.
Люк отнесе чинията си до масата, зае стол срещу майката на Лангдън (не се и съмняваше, че тя е по-опасната от двамата) и се усмихна, сякаш всичко в света беше наред.
– Моля ви, нека не прекъсвам закуската ви!
Лангдън седна предпазливо, а майка му не толкова грациозно.
– Мили боже, това кръв ли е на ризата ви? – попита Лангдън.
Кръвта на Катрин. Люк изобщо не се бе замислил, че кръвта ù беше текла по дрехите му. Като си спомнеше колко малко оставаше да я загуби, той винаги изпитваше странно усещане, сякаш е болен, но не можеше да си позволи това да отвлича вниманието му. Първо трябваше да се справи с тези двамата.