Люк започна да реже парче шунка, сякаш въпросът на Лангдън не беше от значение.
– Да, всъщност. Несъмнено ще ви бъде интересно. Нещо странно се случи, докато се прибирах от Доджър в ранните часове на сутринта. Каретата ми беше спряна и някакви разбойници заплашиха живота ми. Можете ли да си представите?
Лангдън пребледня. Майка му доби противен червен цвят. Люк подозираше, че преди да преживее горчивината от живота, тя е била прекрасна жена.
– Раниха ли ви? – попита Лангдън.
Люк не се изненада от истинската загриженост, която прозвуча в гласа му. Маркъс Лангдън беше с две години по-голям от Люк. Имаше прословутите сребристосиви очи на Клейборн, както и тъмната коса. Беше красив. Люк подозираше, че ако не беше възмущението на майка му към него, двамата можеше дори да бъдат приятели. Но лоялността на Лангдън беше към майка му, не към мъжа, който беше отнел правото му на титла.
– Не – увери го Люк. – Както можете да си представите, аз съм израснал на лондонските улици и съм достатъчно опитен да се справя с тези, които изпълзяват от недрата на града. Някаква идея кой може да иска смъртта ми напоследък?
Лангдън хвърли поглед към майка си, после обратно към Люк.
– Не.
– По-голямата част от Лондон, подозирам – каза госпожа Лангдън. – Вие не сте особено популярен, но пък крадците рядко са.
Люк ù се усмихна снизходително.
– Пак ли се връщаме към това? Чух, че сте подали иск в съда.
Лангдън отново хвърли бърз поглед към майка си, която беше изправила предизвикателно рамене.
– Как научихте за това? – попита Лангдън.
– Имам си начини.
– Титлата по право принадлежи на моя син – каза майката на Лангдън.
– Старият джентълмен не беше съгласен.
– Вие никога не го наричате дядо. Маркъс го наричаше.
Люк се помъчи да не издава колко силата на думите ù са му подействали.
– Напълно съм наясно с това, мадам, но няма да изтръгнете титлата от мен. Твърде много се наслаждавам на облагите, които идват с нея. – Той се изправи и погледна към мъжа, който никой в стаята не вярваше, че наистина е негов братовчед. – Ако някога пожелаете да спечелите прилично заплащане за честен труд, ме уведомете!
– Честен? С Доджър?
– Имам други бизнес интереси. Не носят толкова добра печалба, но са по-уважавани. Мога да се възползвам от добър мъж, който да ми помага да ги управлявам.
Лангдън се присмя.
– Вие не разбирате какво е това за един джентълмен. Никога не сте го разбирал. Ние не работим.
– Кажете ми, Лангдън, ако отрежа издръжката ви, как бихте платили на адвоката, когото сте наели да ви представлява в съда?
Мъжът запази мълчание. Люк знаеше, че го притиска и че не беше мъдро да го прави. Но изглежда не беше способен да спре.
– Следващия път, когато се срещна с моя управител, вероятно трябва да дойдете с мен, за да видите точно колко ще наследите, ако имате успех в съда. Уверявам ви, че приходите, които ще получавате от именията си, няма да бъдат изобщо толкова щедри, колкото съм аз. Помислете върху това!
Той се поклони присмехулно на двамата, преди да излезе. Едва беше стигнал до каретата си, когато болката разкъса главата му. Главоболията се появяваха, когато се срещнеше с Лангдън и майка му, несъмнено резултат на вина, защото той знаеше, че те са прави, а той не. Той държеше на нещо, което не му принадлежеше. Бог знаеше защо отказва да го даде. Може би защото мислеше, че от това да го смятат за лорд може да излезе нещо хубаво.
Или може би просто защото старият джентълмен толкова пламенно беше вярвал, че мястото на Люк е тук, а по някаква причина, която не успяваше да долови, Люк не искаше да го разочарова.
* * *
– Опитали сте се да го убиете? – попита Лангдън, докато крачеше пред камината.
– Това изглеждаше най-ефикасният начин да постигна целите си.
– Но както обясних, аз искам да мина през съда. Искам всичко да е законно.
– Това би могло да отнеме години.
– Искам да няма съмнение, че аз съм истинският граф Клейборн.
– Няма съмнение и сега. Цял Лондон знае, че той е самозванец.
Маркъс презираше спокойния глас и абсолютната липса на емоция.
– Не искам да бъда част от това...
– Твърде късно е за опасения сега.
Маркъс поклати глава.
– Защо имате такива угризения? Той уби баща ви.
– Това така и не беше доказано.
– Той никога не го е отричал.
– Честно казано, той не прилича на убиец.
Мрачен смях отекна из стаята.
– Но пък и аз не приличам.
Маркъс винаги беше смятал, че омразата е кипяща емоция, но гледайки в тъмните очи на лицето, стоящо срещу него, той осъзна, че беше студена, много студена... и много, много опасна.