– Трудно ми е да го повярвам.
Той звучеше сънливо и тя беше убедена, че нейните грижи карат болката му да намалява. Тя се опита да потуши искрата на завист, която пламна при мисълта, че Франи може да е тук и да се грижи за него. Тя харесваше Франи. Наистина я харесваше. Франи беше сладка, мила и толкова непринудена. Катрин разбираше защо младата жена се страхува да стане част от аристократичните среди, където дамите са много по-самоуверени.
– Този приятел... има ли причина да ви преследва? – попита Клейборн.
– Не мога да измисля нито една. Не допускам, че той е отговорен за снощното нападение, а вие?
Очите му се отвориха и грижа набразди челото му.
– Защо мислите така?
– Просто съвпадението изглежда твърде голямо. Не мога да измисля причина някой да ме преследва.
– Сигурен съм, че за снощното нападение причината съм аз, а не вие. Описание на този приятел би ми помогнало.
– За какво?
– Да определя кой е той.
– О, вие познавате всички престъпници в Лондон, така ли?
– Познавам голяма част от тях. Е, как изглеждаше той?
– Носи голяма увиснала шапка, затова не съм сигурна за цвета на косата му. Мисля, че е тъмна. Чертите му изглеждат много остри, трудни за описване, защото няма нищо отличително в тях.
– Можете ли да го разпознаете, ако го видите отново?
– Възможно е, но не трябва да се тревожите за това сега – каза тя меко. – Болката ви трябва да отмине.
Той едва кимна, преди отново да затвори очи.
– Продължавайте да говорите! – нареди той толкова нежно, че беше по-скоро молба.
– За какво?
– Кажете ми... как върви с Франи?
Тя въздъхна. Трябваше да очаква, че той ще иска да говори за своята любов.
– Върви много добре. Тя е умна, както казахте. Но мисля, че ще трябва да разширим уроците извън нейния кабинет. Смятам, че може би е по-добре да ги провеждаме тук. Например при Доджър няма сервиз за чай. Няма приемна. Клубът не е свят на дами.
– Тук... не е свят на дами.
– Но ще бъде, щом се ожените. Ще го обсъдим, когато се почувствате по-добре.
Той се усмихна.
– Не обичате да губите спорове.
– Не смятах, че спорим, но честно казано, кой обича да губи? – Тя се наведе и прошепна в ухото му: – Спете сега! Ще се събудите без болка.
Ръцете ù започваха да се изморяват. Тя се премести нагоре, за да може да подпре лактите си на леглото. Дори и не помисли, че при смяната на позицията ще опре гърдите си в неговата гръд. Но той беше твърде отнесен, за да забележи, докато тя беше напълно наясно, че зърната ù се втвърдяват. Почти болезнено. Може би и двамата щяха да изпитват болка, преди нощта да свърши.
Но тя не можеше да отрече, че е доволна да остане там, където беше.
Тя продължи да разтрива слепоочията му. С палците си започна да гали бузите му.
И през цялото време се опитваше да запомни фините линии, гравирани върху лицето му. Той беше на не повече от трийсет, но суровият живот в детството беше издялал чертите му. Онази първа вечер в библиотеката тя беше проучила портрета на мъжа, който трябваше да е граф преди него. Не беше трудно да види приликите. Въпреки че Клейборн твърдеше, че не би намерила никакви прилики, тя почти си представяше, че ги има. Колко различен би изглеждал портретът, ако мъжът на него беше живял толкова тежко, колкото Клейборн, за когото тя сега се грижеше.
Тя не искаше да признае колко силно беше разтревожена и колко много беше започнала да го харесва. Като приятел. Мислеше за него като приятел за приятел. Никога нямаше да има нещо повече между тях.
Той беше влюбен във Франи, а Катрин... Е, Катрин щеше да срещне някой, който да претендира за сърцето ù. Но Катрин не можеше да отрече, че нещо у Клейборн определено я смущаваше. Странната му честност. Готовността му да я защитава. Дълбочината на любовта, която изпитваше към друга жена и докъде би стигнал, за да я има в живота си.
Катрин не можеше да си представи да има друг толкова предан мъж. След като беше срещнала Клейборн, тя не знаеше дали би се примирила бъдещият ù съпруг да притежава по-малко качества от Клейборн.
Катрин усети как Клейборн се отпуска от напрежението и се унася в сън. Можеше да си тръгне сега, но нямаше никакво желание да го направи. Против здравия разум, тя положи глава на гърдите му и заслуша равномерното туптене на сърцето му.
Той беше изпитвал невероятна агония, но все пак беше достатъчно внимателен да ù изпрати бележка.
Внимателен. Не беше очаквала това от него.
Мил. Честен. Смел. Нежен. Грижовен.
Беше мислила, че ще си има работа с дявола. А той бавно, поне в нейните очи, започваше да прилича на ангел.
Мрачен ангел, със сигурност, но въпреки това ангел.