– Дайте ми минутка!
Тя сбърчи вежди.
– Да съм сигурен, че главоболието няма да се върне.
Тя прокара пръсти по косата на слепоочието му.
– Не би трябвало, поне за известно време, да го има.
Това изобщо не помогна. Дори накара възвишението да расте още по-високо.
– Откъде знаехте какво да направите? – попита той, търсейки нещо, което да отклони вниманието му, което да я държи заета и да даде на него възможност да си върне контрола върху мъжествеността.
– Казах ви, баща ми имаше главоболия.
– Чух, че е болен.
Тя кимна, седна малко по-изправена и сложи ръце в скута си.
– Да, получи апоплексичен удар.
Той отпусна ръка и вече не я докосваше.
– Съжалявам! Това е голямо тегло за вас. Не трябва ли брат ви да е тук?
– Брат ми не знае. Той и татко имаха кавга, преди Стърлинг да замине. Не знам за какво беше. Чух само крясъците. Бих се обзаложила, че не знаехте това.
– Не, не знаех.
– Всички смятат, че Стърлинг е безотговорен, че е мерзавец. Обмисляла съм да му пиша, но татко се вълнува, когато спомена за него. Напоследък мислех за това, което казахте за предишния граф и за това, че е искал толкова силно да сте неговият внук. Ами ако най-силното желание на татко е да види сина си още веднъж, преди да умре, но е твърде горд, за да го признае? Дали Стърлинг ще ми прости, ако не му пиша, ако не му кажа истината за ситуацията? Вие бихте ли го направили?
Думите ù го слисаха достатъчно, за да възвърне тялото му обичайното си състояние. „Слава богу! Слава богу!“
– Искате аз да пиша на брат ви?
Тя се усмихна сладко.
– Не, разбира се. Но трябва ли аз да го направя? Дори след като знам, че татко не иска? Ако беше ваш баща, вие бихте ли искали да знаете?
– Мисля, че трябва да търсите собствения си съвет по този въпрос. Направете това, което ви казва сърцето!
Тя се засмя кратко и той усети, че тя се смее на себе си. Познаваше ли той друга жена, която да се чувства толкова удобно в кожата си, колкото Катрин? Когато убиеше вместо нея, какво би убил у нея? Как щяха да ù се отразят действията му? Той мислеше, че ако направи нещо, което да я промени, това би било по-лошо престъпление от убийството, непростим грях.
– Знаете ли, че преди нощта, когато се появих в библиотеката ви, смятах, че сте мъж без сърце?
– И сте били права.
Тя поклати леко глава.
– Не, не мисля. Вие сте много сложен мъж. Дори не съм сигурна, че оценявате колко сте сложен. – Тя прокара пръсти по рамото му. – Как сте получили тези белези?
Тялото му реагира мигновено. Той сграбчи ръката ù, наранената ù ръка. Тя ахна. Той изруга.
– Съжалявам! – Той поднесе свитите пръсти към устните си и положи върху тях нежна целувка. – Вие просто наистина не би трябвало... просто не би трябвало.
Очите ù се разшириха, сякаш едва се беше събудила напълно и беше осъзнала...
– Боже мой, разбира се, че не трябва. Аз съм в спалнята на мъж. Простете ми, не знам какво съм мислела. Трябва да тръгвам сега.
Тя стана от леглото и забърза към вратата. Той се завъртя настрани, далеч от нея, но обърна глава, за да я погледне.
– Катрин?
Тя спря до вратата с ръка на дръжката. Лицето ù беше обърнато настрани.
– Кажете ми, че не сте дошли с каретата си до предната ми врата!
Тя поклати глава.
– Дойдох до парка и казах на кочияша да не ме чака.
– Тогава ме изчакайте, за да се приведа в приличен вид и ще ви придружа до дома!
Тя кимна, отвори вратата и се измъкна навън.
Той се претърколи по гръб и загледа кадифения балдахин над леглото си. Никога не беше допускал жена в спалнята си, без да прави любов с нея. Изглеждаше невероятно, че се беше случило тази нощ, но това, което беше дори още по-невероятно, беше огромното задоволство, което той изпитваше от факта, че тя беше там. Беше достатъчно.
О, той искаше повече, искаше много повече, но това, което тя му беше дала, беше достатъчно.
Той обичаше Франи. Винаги беше обичал Франи. Но напоследък изглеждаше в състояние да мисли само за Катрин.
Глава 11
Катрин беше унижена. Напълно унижена. Седеше на пейка в коридора и се бореше да овладее треперенето си. Тя беше разговаряла с мъж в неговата спалня. (Още по лошо! В леглото му!) Сякаш седяха в градината, отпиваха чай и похапваха бисквити. С нищо друго помежду им, освен един тънък чаршаф, който криеше съкровищата на тялото му.
Как ù се искаше да изследва тези съкровища! Да заспи върху гърдите му, беше чудесно. Той беше толкова снажен. Дори белезите не накърняваха грубата му красота. Предполагаше, че не ги е получил, след като е дошъл да живее тук. Не, сигурно ги беше придобил като момче, докато е живял на улиците. Доплака ù се, като си помисли за това, което вероятно е изтърпял.