– Наистина ли ще го сготвите сам? – попита тя.
Той ù се усмихна скромно.
– Буден съм в странни часове. Често не мога да спя. Не би било честно да искам готвачката ми да ме обслужва в малките часове.
– Но това е смисълът да имате прислуга. Те трябва да са винаги на ваше разположение.
– Тук са, когато се нуждая от тях. В момента не се нуждая. – Той запали дървата, вече подредени в печката. – Виждате ли? Готвачката ми държи всичко готово за мен. – Той я погледна с вдигната вежда. – Омлет?
– Да, моля. С какво мога да помогна? – Тя започна да се изправя, но той я спря, вдигайки ръката си.
– Направихте достатъчно, Катрин. Сега е мой ред да направя нещо за вас. Отпуснете се и се наслаждавайте на глезенето!
Тя го гледаше как се движи из кухнята. Той знаеше къде е всичко. Катрин се наведе напред, постави лакти на масата и облегна брадичка на здравата си ръка.
– Това на лицето ви намек за усмивка ли е? – попита тя замислено. Усмивката го преобразяваше.
– Готвенето ми доставя удоволствие. – Той счупи яйца в купата и ги разби. – Носи ми добри спомени.
– От дома ви? Преди да останете сирак?
Той замръзна за миг, поклати глава и се върна към приготвянето на яйцата.
– Не. Докато растяхме, Франи започна да се занимава с готвенето. Доставяше ми удоволствие да я гледам. Тя беше като малка майка.
– Когато сте живели с онзи мъж? Фейгън ли беше?
– Да, Фейгън. – Клейборн добави шунката и сиренето, после разбърка още малко яйцата, преди да изсипе сместта в тигана, който се затопляше на печката.
– Наказанието ви за кражба на сирене изглежда доста сурово – му каза тя.
– И аз мислех същото. Бях решен никога да не ме хванат отново.
– Какво беше да израснете така?
Той загледа яйцата, които се пържеха в тигана. Катрин помисли, че няма да ù отговори, но той каза:
– Претъпкано. Много претъпкано. Живеехме и спяхме в една стая, сгушени един в друг, за да се топлим. Но не бяхме гладни. Чувствахме се добре дошли. Първия път, когато попаднах при Фейгън, изживяването беше много различно от първото ми влизане в бална зала.
– Подозирам, че възрастта има нещо общо с начина, по който сте били посрещнат. Децата винаги са по-нетърпеливи да имат нови другарчета за игра, отколкото възрастните.
– Може би.
– Чета „Оливър Туист“ на баща ми. Това е историята...
– Чел съм я.
– Описал ли я е правилно Дикенс?
– Обрисувал е много точен портрет на живота в бедняшкита къщи, да.
– Не е много приятен живот.
– За кого бихте умрели, Катрин?
Въпросът изглеждаше странен. Клейборн я гледаше през рамо, сякаш наистина очакваше отговор.
– Никога не съм мислила за това. Предполагам... Не знам, наистина. За баща ми, мисля. За брат ми. Не зная.
– Хубавото в начина, по който живях като момче, е че спечелих приятели, за които бих умрял. Колкото и ужасни да бяха някои моменти, животът ни като цяло не беше толкова лош. Той ни свърза по начин, по който нямаше да ни свърже, ако бяхме израснали при по-добри условия.
Клейборн плъзна омлета в чиния. Присъединявайки се към нея на масата, той настани чинията между тях и ù подаде вилица и нож, като се усмихваше шеговито.
– Мога да правя сямо един омлет наведнъж. Или ще оставим този да изстине, докато приготвям друг, или ще делим.
Той изглежда чакаше отговора ù. Споделянето изглеждаше толкова интимно, но пък тя беше споделила леглото му, така да се каже.
– Напълно съм съгласна да деля – каза тя.
Той се ухили, сякаш отговорът ù го развеселяваше.
– Искате ли мляко?
– Да, моля.
Той извади бутилка от кутия с лед, сипа мляко в чаша и я постави на масата. Разви ръкавите си и облече отново сакото си, преди да седне на масата до нея.
– Опитайте! – нареди той.
Тя отряза парче от омлета и го опита. После му се усмихна.
– Доста е добър.
– Да не очаквахте, че няма да е?
– Не зная някой лорд да готви.
– Но пък и двамата знаем, че съм повече разбойник, отколкото лорд. – Той си отряза много по-голямо парче и го изяде.
– Пих чай с едни дами онзи ден – започна Катрин – и една от тях спомена, че според вас децата не трябва да се подчиняват на закона.
– Откъде се е сдобила с такава идея?
– Тя каза, че сте писали нещо в „Таймс“.
– Не. Ставаше дума за това, че децата, дори ако са по-големи от седем години, не трябва да бъдат отговорни пред закона, следователно не трябва да бъдат наказвани, сякаш имат разсъдъка на възрастен.
– Но законът трябва да се прилага от всички.
– Да, трябва. Но едно дете не осъзнава, че нарушава закона.
– Ако бъде наказано обаче, то ще научи разликата между правилно и грешно.
– Вие допускате, че то е научено какво е правилно и какво е грешно, и че взима съзнателно решение да постъпи грешно. Но не е така, ако сте дете и растете на улицата. Казва ви се, че е игра. Виждате ли количката с ябълки? Трябва да донесете една ябълка, без да ви видят. А ако ви видят, трябва да тичате, колкото може по-бързо и не трябва да ви хванат. Донесете ми дузина ябълки и наградата ви ще бъде една от тях. И няма да си легнете гладна. Децата вярват, че количките са там, за да си играят. А когато ги хванат, ги наказват така, сякаш са знаели. Наскоро научих за осемгодишно момиче, пратено в затвора за три месеца, защото откраднало ментови бонбони, които вероятно са били оценени на не повече от пени.