Колкото повече говореше, толкова повече в гласа му зазвучаваше гняв, което я порази. Не беше допускала, че той се интересува от децата или от реформите в затворите. Беше смятала, че той е мъж, който мисли само за собственото си удоволствие.
Вече не ù се ядеше, но беше направил усилие, за да ù направи омлет.
– Така ли беше за вас?
Той поклати бавно глава.
– Не, аз знаех. Не знам как, но знаех. – Той отряза още едно парче от омлета и го загледа на върха на вилицата, преди да погледне към нея. – Вие сте чаровно сладкодумна по време на хранене. Надявам се да не учите Франи на това.
Независимо в каква посока тръгваше разговорът, винаги се връщаше към Франи. Катрин не можеше да си представи някой джентълмен да е загрижен за нея толкова, че тя винаги да е в ума му. Никога не беше завиждала на никого, но започваше да копнее за това, което младата жена имаше... което имаше и се боеше да приеме.
– Говорили ли сте по въпроса в парламента? – попита тя.
– Не. Трябва да бъда приет от лордовете, а докато това стане, те няма да изслушат нищо, което кажа, и няма да го приемат сериозно.
– Едва ли можете да ги обвините. Не посещавате балове или приеми...
– Не виждам да имат някакъв смисъл.
– Това ли е причината да пренебрегвате поканите ми?
– Звучите така, сякаш сте били засегната.
– Никой не обича да бъде отхвърлян.
Той постави лакът на масата и се наведе към Катрин.
– Защо ме канехте?
Тя вирна брадичка високомерно. Нямаше намерение да разкрие, че той винаги я е интересувал.
– Изглеждаше вежливо да го направя.
Той имаше дързостта да се засмее и тя бе поразена колко радостно звучеше. Сякаш беше наистина развеселен, сякаш подозираше, че тя не казва цялата истина.
– А аз мислех, че ме каните, защото притежавате малко порочност и искате да играете с дявола. Вярвате ли, че е важно да бъдете вежлива? – попита той.
– Да. По всяко време. Например, много е грубо да поставяте лакът на масата, докато се храним. Трябва да запитам дали вие, както и Франи, се нуждаете от уроци по обноски.
– Гарантирам ви. Когато ситуацията го изисква, имам безупречни обноски.
– Така казвате. Може би се нуждая от доказателство. Мислите ли, че е възможно ние тримата – вие, Франи и аз, да вечеряме тук някоя вечер? Слугите ви запознати ли са какво е необходимо, за да обслужват гости?
– Мисля, че са. Старият джентълмен наемаше само най-добрите.
– Никога не говорите за него като за ваш дядо.
– Както добре знаете, той не беше.
– Напълно ли сте сигурен?
Той погледна към масата и едва тогава тя осъзна, че се е облегнала напред, поставяйки лактите си на масата. Много по-лоша обида. Тя се изправи.
– Отбягвате въпроса ми.
– Синът и съпругата на стария джентълмен отвели техния шестгодишен син да види менажерия. Синът и съпругата му са намерени мъртви в една уличка, заобиколени от боклук. Мисля си, че ако аз бях това дете, нямаше да забравя как съм гледал ужаса да убиват родителите ми.
– Освен ако не сте избягали и просто не сте видели убийството.
Той сякаш го обмисли за миг, после поклати глава.
– Все пак щях да ги помня. А аз не ги помня.
– Но имената Лушън и Люк толкова си приличат...
– Съвпадение.
Той беше вбесяващо решен да не вярва, че е законният наследник. По причини, които не можеше да обясни, тя искаше той да е. Отчаяно. Не искаше той да е разбойник, присвоил си това, което по право принадлежи на друг.
– Тогава кои са родителите ви?
– Нямам представа. В паметта ми няма нищо от времето преди Джак да ме отведе при Фейгън.
– Значи може вие да сте момчето.
– Немислимо е да съм аз. – Той притисна пръсти към веждата си. – Когато Джак ме прибра, Фейгън щеше да е разпознал по облеклото ми, че съм аристократ. Щеше да се е възползвал.
– Може би дрехите ви вече са се били разкъсали по времето, когато...
Той тупна с длан по масата и Катрин подскочи.
– Защо сте толкова решена да ме изкарате този, който не съм?