– Първият граф Клейборн е получил титлата си за вярна служба на крал или кралица. Заслужил е правото да предава тази титла на сина си. Ако не сте наследник на този първи граф, колкото и да ви харесвам, би било безчестно да задържате титлата.
– Както добре ви е известно, аз живея безчестно.
– Не е вярно. Говорите, сякаш го правите, но действията ви показват, че сте лъжец. Вие сте много по-почтен, отколкото си признавате.
Той присви очи.
– Предполагам смятате, че трябва да дам титлата на Маркъс Лангдън.
– Не е въпрос на даване. Въпросът е на кого принадлежи по право.
– Старият джентълмен вярваше, че принадлежи на мен. От уважение към желанията му ще я задържа до последния си дъх.
Тя не можеше да повярва на разочарованието, което изпита от думите му, нито на облекчението. Въпреки всички причини, които беше изтъкнала срещу това той да е граф, тя трябваше да признае, че не би могла да си представи някой друг да носи титлата граф Клейборн.
Той въздъхна тежко и разтри слепоочията си.
– Как, за бога, изпаднахме в този спор?
– Главата отново ли започва да ви боли?
– Малко. Болката ще си отиде. И като стана дума за отиване, трябва да ви изпратя до дома.
Тя се изненада, че омлетът им беше свършил, въпреки че той беше изял лъвския дял. Катрин чу далечно тропане.
– Слугите ми стават – каза той.
И двамата се изправиха. Той обиколи масата, взе наметалото ù от стола, застана зад нея и го обви около раменете ù. Ръцете му сякаш се забавиха и тя почти си представи, че усеща как той целува тила ù. По тялото ù премина невероятен трепет.
– Благодаря – каза той тихо, а дъхът му се понесе над чувствителната кожа под ухото ù. – За загрижеността.
– Трябвате ми в добро здраве, за да можете да изпълните вашата част от сделката – каза тя натъртено, преди да се обърне с лице към него. – Смятам, че придавате на действията ми твърде много смисъл.
Можеше ли той да познае, че ù е трудно да диша? Че близостта му ù причинява необяснимо удоволствие?
Той се засмя тихо, мина край нея и отвори вратата. Тя почти беше излязла през нея, когато той каза:
– Значи не искате да ви целуна отново?
Той беше зад нея, затова не можеше да види лицето ù. Но тя все пак затвори очи и поклати глава. Усети голата му ръка със силни и топли пръсти да обхваща брадичката ù и да обръща главата ù. Катрин отвори очи и видя как той се взира в устата ù.
– Жалко – каза той тихо.
– Първия път ме целунахте, за да ме сплашите. Втория – за да ме разсеете. Какво би било извинението ви този път?
– Проклет да съм, ако знам.
Отговорът му ù достави огромно задоволство, но тя нямаше желание да разкрива мислите си.
– Един джентълмен не използва ругатни в присъствието на дама.
– Но и двамата с вас знаем, че аз не съм джентълмен.
Тя облиза устни, чудейки се какво толкова би станало, ако още веднъж опита целувките му поне замалко.
Той нежно отдръпна ръце от лицето ù и я поведе навън. Тя можеше да чуе как градът се събужда за живот. Изчака, докато приготвят впряга.
Той не каза нищо, когато каретата пристигна, нито когато ù помогна да се качи вътре. Запази мълчанието си и докато пътуваха по улиците. Едва при нейната порта той най-после заговори.
– Вие възбуждате интереса ми, Катрин Мабри.
– Не съм сигурна дали това е нещо добро.
– Съжалявам, че не съм мъжът, който искате да бъда.
– Всъщност, аз ви гласувам много повече уважение за честността, отколкото вероятно заслужавате.
– Вероятно. – Той докосна върха на носа ù. – Ще се видим довечера.
Тя кимна.
– Наистина.
Едва когато затвори портата зад себе си, тя го чу да се връща към каретата. Той беше противоречие. Беше ли разбойник? Или не беше?
Тя вече не знаеше. Но по-обезпокоителен беше фактът, че вече не се интересуваше от това.
Глава 12
Изтощението я притисна в мига, в който влезе в стаята си. Леглото я зовеше. Едва запази търпение, докато Джени ù помагаше да се съблече. Тя искаше просто да разкъса дрехите си и да се мушне в леглото. Отношенията с Клейборн винаги бяха уморителни... и ободряващи. Което само ги правеше по-уморителни.
Тя трябваше да е съобразителна през цялото време, въпреки че тази сутрин изглежда установиха някаква дружба. Може би щяха да станат приятели и когато той се оженеше за Франи и двамата започнеха да се движат по-често в кръга на познатите на Катрин, проклетият граф щеше най-после да приеме поканите ù. Или поне съпругата му щеше да го направи.
Катрин беше привлечена от него онази първа нощ, на онзи първи бал. Но това, което изпитваше сега, беше много по-дълбоко. Тя искаше да знае всичко за него. И след като го опознаеше, вероятно вече нямаше да бъде толкова заинтригувана.