– Отказвам се.
Люк плати своите двайсет и пет. Катрин заложи нейните.
Джак огледа Люк. Огледа Катрин.
– Отказвам се.
Катрин изглеждаше толкова невероятно доволна.
Люк плати. Катрин постави чипове за петдесет лири в центъра.
– Да видя!
Люк въздъхна дълбоко.
– Катрин, максимумът е двайсет и пет, а единственият начин да спечелите тази игра, е да не давате хората да разберат какво мислите.
– А вие смятате, че знаете какво мисля аз?
– Да.
– Тогава ще загубя.
– Наистина.
– Не трябваше да поставям залога.
– Не трябваше да поставяте никой от тях. Поне си вземете последния и се откажете!
– Но веднъж направен залог, не може да бъде върнат.
– Ще направим изключение.
– Не желая да правите изключение. Вярвам, че човек се учи повече от грешките си, отколкото от успеха си и имам желание да се уверя в това.
Той въздъхна отново и размаха ръка към чиповете.
– Господа, ще позволя на дамата да се поучи от грешката си.
Той обърна три попа.
Катрин обърна своите карти. Люк зяпна трите тройки. Нямаше по-добра ръка в тази игра.
– Ако помня правилно, въпреки че вашите три попа изглеждат печеливша ръка, всъщност моята е по-добра. И така, очевидно тази чудесна сума пари идва при мен.
– Но...
– Бих дръзнала да предположа, милорд, че все пак не знаехте какво мисля. – Тя се изправи. – Вярвам, че съм се обосновала. Става доста късно и трябва скоро да тръгваме.
Франи ù помогна да събере чиповете си. Катрин излезе, сякаш току-що е била коронована.
Люк не можа да се спре и избухна в смях.
– Проклятие, но ù се радвам.
Избухването му беше посрещнато с мълчание и той внезапно осъзна какво беше казал. Изправяйки се, Люк погледна сурово Джим.
– Изглежда не ù се стори познат.
– Казах ти, че няма.
– Открий кой я следи и каква е причината!
* * *
Той се усмихваше, когато дойде да я вземе. Усмихваше се истински. Не с някое от сардоничните изкривявания на устата му. Не някоя от подигравателните му усмивки. Не присмиване или безочливо цупене.
Катрин не беше очаквала тази реакция. Дори не беше мислила, че е способен на нея. Беше очаквала да е кисел, че е взела парите му, очакваше да го завари в лошо настроение. Но очите му бяха по-сияйни, отколкото ги беше виждала, сякаш внезапно се беше появила светлина в него.
Той я поведе през познатия тъмен коридор към задната врата, където каретата му чакаше от другата страна. За първи път, откакто бяха започнали нощния си ритуал, той остави фенера в каретата запален. Завесите бяха дръпнати и никой не можеше да види вътре. Клейборн се настани в ъгъла. Катрин знаеше, че би трябвало да е засрамена от внимателния му оглед, но не беше. Напротив, доста ù хареса. И се чувстваше леко самодоволна, че го е изиграла.
Тя усети дълбокия му смях и се зачуди дали не чете мислите ù.
– Не ви интересува какво мислят хората – каза той.
От начина, по който наблегна на думите, тя не можеше да разбере дали задава въпрос, или прави заключение. Но се почувства длъжна да отговори.
– Разбира се, че ме интересува. До определена степен всички се интересуваме, но не можем да се оставим да живеем в страх, заради мнението на другите. Това ще им позволи да ни променят. Трябва да сме готови да се изправим и да защитим това, което представлява самата същност на нашата личност. Иначе каква е целта на индивидуалността? Бихме били просто имитация едни на други и подозирам, че всички бихме били доста скучни.
– Не вярвам, че някой с разум би могъл някога да ви обвини, че сте скучна. Всъщност, вие сте най-малко скучната личност, която познавам.
Признанието му я накара да се почувства неудобно, защото ù хареса твърде много. Не трябваше ли неговата любов да е за най-малко скучната личност, която познава?
Тя погледна надолу към ръцете си в ръкавици, положени в скута ù. Клейборн се премести точно срещу нея. Пое ръцете ù в своите. Неговите бяха толкова големи. С палците си започна да гали кокалчетата ù.
– Раната боли ли ви? – попита той.
Тя вдигна поглед към лицето му.
– Не.
Тя искаше да се облегне на него, искаше да притисне устни към неговите. Не беше редно да иска толкова много, когато сърцето му принадлежеше на друга.
– Мислех, че може би идеята доктор Грейвс да се присъедини към нас на вечерята утре е добра – каза тя.
Той присви очи.
– Защо?
– Би изглеждало повече като истинска светска вечеря, отколкото само вие и Франи да вечеряте и аз да наблюдавам.
Той я пусна, облегна се назад и кръстоса ръце на гърдите си.
– Той харесва ли ви?
Тя беше изненадана от тона му, който беше прозвучал недружелюбно, сякаш Клейборн (да пази Бог!) ревнуваше.