Масивната входна врата се отвори. Клейборн се изненада, че икономът му все още беше буден. Люк не спазваше определени часове – идваше и излизаше, когато му харесва. Не очакваше слугите му да живеят според неговите среднощни навици.
Фицсимънс се беше грижил за жилището много преди Люк да дойде да живее със стария джентълмен. Икономът беше пламенно предан на предишния граф и нито веднъж, доколкото беше известно на Люк, не беше поставил под съмнение твърдението на стария джентълмен, че Люк е негов внук.
Щом вратата се затвори, Люк свали шапката си и я подаде на иконома.
– Казвал съм ти и преди, че няма нужда да стоиш буден, докато се прибера.
– Да, милорд, но реших, че е най-добре да го направя тази вечер.
– И защо? – попита Люк, смъквайки ръкавиците си.
– Една дама пристигна по-рано.
Люк се скова.
– Коя?
– Не пожела да каже. Почука на входа за прислугата, каза, че е от първостепенна важност – „въпрос на живот и смърт“ бяха точните ù думи – да говори с вас и оттогава ви очаква в библиотеката.
Люк погледна по коридора.
– И нямаш представа коя е?
– Не, милорд. Въпреки че бих се осмелил да предположа, че е дама с високо положение. Това личи по поведението ù.
През годините няколко дами с положение бяха търсили леглото на Люк. Той живееше в охолство, от каквото мнозина биха искали да се възползват, но винаги беше давал ясно да се разбере, че не предлага нищо за постоянно. Някои просто бяха искали да си поиграят за малко с дявола. Но никоя никога не беше твърдяла, че да го посетят е въпрос на живот и смърт. Колко драматично. Остатъкът на вечерта обещаваше да е забавен.
Той подаде ръкавиците си на Фицсимънс.
– Погрижи се да не ни безпокоят!
– Да, милорд.
Люк закрачи по коридора с изострено любопитство. Пред вратата нямаше чакащи слуги. Никой от тях нямаше причина да вярва, че услугите му ще бъдат необходими в този безбожно късен час. Люк влезе в библиотеката и тръшна вратата – внушително появяване, целящо да обезоръжи посетителката.
Жената, която стоеше до прозореца и се взираше в градината, скрита от мрак и мъгла, трепна. Качулката на палтото лежеше на раменете ù, а закопчалката пречеше да се разкрие това, което би било прекрасно да се види – от шията до гръдта. Под наметалото беше облечена така, че да прелъстява и по причини, които не можеше да проумее, той внезапно се почувства в настроение за прелъстяване.
– Лейди Катрин Мабри, доколкото си спомням – провлачи той, приближавайки се бавно, докато не подуши скъпия ù парфюм, който се носеше от кожата ù като аромата на нежна роза.
Сините ù очи се разшириха леко.
– Не допусках, че знаете коя съм аз.
– В моята работа влиза да зная кой е всеки.
– Смятате ме за своя работа?
– Да, лейди Катрин. Не искахте ли това, когато ме предизвикахте онази нощ на бала?
– Не точно, не – промърмори тя.
Той гледаше хипнотизиран как нежното ù гърло се помръдна леко, когато тя преглътна – единственият признак, че изпитва съмнения за идването си. Тя беше по-красива, отколкото той си спомняше или може би просто съзряването ù се беше отразило добре и все още притежаваше куража да задържи погледа му. Или може би не. Очите ù се поколебаха за миг, щом тя погледна настрани и облиза устните си. Покана за нещо по-интимно.
Той прокара пръст по меката плът под брадичката ù и тя отново го погледна. С докосването си усещаше забързания ù пулс, пърхащ като мъничък молец, който се беше осмелил да приближи пламъка и сега осъзнаваше, че е останал без възможност да избяга. Беше очевидно, че е начинаеща в изкуството на прелъстяването, но това нямаше значение. Той имаше достатъчно опит.
– Знам защо сте тук – каза той. Гласът му беше нисък и предизвикателен, прелюдия към това, което щеше да се случи под копринените чаршафи, които покриваха леглото му.
Тя сбърчи деликатните си вежди. Чертите ù бяха изящно съвършенство, изваяни от природата с очевидна грижа и непроменени от суровостта на живота.
– Как... – започна тя.
– Не мислете, че сте първата, която се опитва да ме впримчи в брак. Не се хващам лесно. – Той плъзна пръст по кожата ù към закопчалката на наметалото. – Изобщо не се съмнявам, че вашият опекун стои зад прозореца, наблюдава и чака подходящия момент да се появи. – Той освободи закопчалката с бързо движение и внимателно плъзна наметалото по раменете ù, докато то се свлече на пода.